Кормия остана загледана в него за кратко.
— Искате ли да знаете какво мисля аз?
Той кимна и тя каза:
— Ако не бяха тези обувки, щяхте да се забавите по друга причина. Някой друг щеше да облича нещо друго. Или щяхте да започнете разговор. Или някоя врата щеше да заяде. Макар и да имаме право на свободен избор, като цяло съдбата ни е неизменна. Каквото е писано да се случи, се случва по един или друг начин.
Боже, беше мислил абсолютно същото, докато седеше в офиса на тренировъчния център. Само че…
Въпреки всичко вината е моя. Беше заради мен. Всичко се случи заради мен.
— Причинихте ли зло на друг?
Джон поклати глава и тя попита:
— Как тогава вината е ваша?
Не можеше да навлиза в подробности. Нямаше начин. Просто е моя. Приятелят ми стори нещо ужасно, за да защити репутацията ми.
— Такъв е бил изборът му на мъж с достойнство. — Кормия стисна ръката му. — Не съжалявайте за личния му избор. По-добре помислете какво бихте могли да направите, за да му помогнете сега.
Чувствам се толкова безсилен.
— Само така ви се струва. Всъщност не е истина — отговори тя тихо. — Идете и помислете. Изходът сам ще се изпречи пред вас. Знам го.
Смирената й вяра в него беше още по-значима, защото беше изписана на лицето й, а не беше изказана само с думи. А той имаше нужда точно от това.
Ти си наистина чудесна, написа.
Кормия зацъфтя от удоволствие.
— Благодаря ви, сър.
Само Джон, моля те.
Той й подаде дистанционното управление, като се увери, че тя знае как да го използва. Това, че схващаше бързо, не го изненада. Кормия беше точно като него. Мълчанието й не значеше, че не е умна.
Той й се поклони. Усещането беше странно, но му се стори редно да го направи и после бързо напусна. Докато слизаше по стълбите към втория етаж, написа съобщение на Блей. Бяха минали два часа, откакто за последно бяха чули нещо от Куин, и определено беше време да тръгнат да го търсят. Тъй като вероятно носеше багаж със себе си, дематериализирането не беше вариант, което значеше, че не е стигнал далече, понеже нямаше кола. Освен ако не бе използвал някой от догените в домакинството на родителите му да го откара някъде.
Джон префуча през двойните врати, водещи към коридора със статуите, и си помисли колко права беше Кормия. Седейки на задника си, нямаше да помогне на Куин, който се бореше с факта, че е изхвърлен от семейството си, без значение дали Леш щеше да живее или не. И колкото и неловко да се беше почувствал от онова, което приятелите му чуха, те двамата бяха по-важни от думите, изречени с такава жестокост в съблекалнята.
Точно когато стигне до главното стълбище, телефонът му издаде звук. Имаше съобщение от Зейдист: Пулсът на Леш е права линия. Не изглежда добре.
Куин вървеше покрай пътя, а сакът се блъскаше в бедрото му, докато правеше крачка след крачка. Пред него проблесна светкавица и освети дъбовете, при което короните им заприличаха на редица от широкоплещести главорези. Последвалата гръмотевица не беше далеч и във въздуха се усещаше озон. Имаше чувството, че много скоро ще подгизне.
Така и стана. В началото дъждовните капки бяха едри и редки, но после станаха по-малки и се сгъстиха. Като че възрастните бяха изскочили първи от облака, а по-младите ги бяха последвали едва когато се бяха убедили, че е безопасно.
Водата барабанеше върху сака му, а косата му започна да се сплесква. Той не направи нищо, за да се предпази, защото дъждът бездруго щеше да надделее. Нямаше чадър, а не възнамеряваше да търси подслон под някой дъб.
Изпържен нямаше да изглежда никак добре.
Около десет минути след като заваля, го застигна автомобил. Фаровете осветиха гърба му и тялото му хвърли сянка на пътя пред него. Светлините станаха по-ярки, а ревът на двигателя намаляваше с приближаването на колата.
Блей го беше последвал.
Той спря и се обърна, като засенчи очите си с ръка. Дъждът изглеждаше като фина бяла шарка на фона на фаровете, около които се виеше мъгла, която му напомни за епизоди от „Скуби Ду“.