— Би ли отворила вратата? — обърна се към нея той.
Тя веднага се забърза и я отвори широко. Отдръпна се и му направи път, за да може да влезе в стаята. Той отиде право до леглото и положи Бела сред чаршафите и завивките.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита той, като правеше опит да не повдига въпроса за необходимостта от доктор Джейн.
Искрица от някогашния блясък се появи в очите й.
— Мисля, че именно там е проблемът. Ядох прекалено много. Опразних две кутии шоколадов сладолед.
— Добър избор, ако си решила да се поглезиш.
Той се опита да звучи съвсем естествено, като подхвърли:
— Какво ще кажеш да се обадя на Зи?
— За какво? Просто съм уморена. И преди да попиташ, не, но съм била на крак повече, отколкото ми е позволено. Не го тревожи. Добре съм.
Дори да беше така, той пак щеше да се обади на близнака си. Само че не пред нея.
Хвърли поглед през рамо. Кормия стоеше пред стаята — притихнала, облечена в роба фигура, с изписана тревога на красивото й лице.
Той се обърна отново към Бела.
— Какво ще кажеш за малко компания?
— Бих се радвала. — Тя се усмихна на Кормия. — Записах цял сезон от риалити шоуто „Проджект рънуей“ и точно се канех да го гледам. Искаш ли да се присъединиш?
Кормия срещна неговия поглед и очевидно прочете молбата в очите му.
— Не знам какво е това, но с удоволствие ще остана.
Тя влезе, а той хвана ръката й и прошепна:
— Ще повикам Зи. Ако забележиш, че не й е добре, набери звезда и буквата „З“ на телефона. Това е той.
Кормия кимна и промълви:
— Ще се погрижа за нея.
Той стисна леко ръката й и каза тихо:
— Благодаря.
След като се сбогува с тях, затвори вратата и се отдалечи на няколко метра по коридора, преди да набере номера на мобилния телефон на Зи. Вдигни, вдигни, вдигни…
Гласова поща.
По дяволите.
— Това не е той. Това не е той!
Застанал под дъжда в задънения край на улицата до „МакГрайдърс“, на господин Д. му се искаше да използва убиеца пред себе си вместо гърбица за убиване на скоростта насред „Трейд Стрийт“.
— Какъв ти е проблемът? — тросна му се лесърът и посочи цивилния вампир в краката си. — Това е третият за тази вечер. Не сме пленявали толкова за цяла година…
Господин Д. обърса острието на автоматичния си нож.
— Никой от тях не е онзи, който ни е нужен. Така че хващайте пътя или ще ви изям топките за вечеря.
Лесърът отстъпи назад, а господин Д. се наведе и разряза якето на цивилния. Мъжът беше в безсъзнание и в доста лоша форма, приличаше на захвърлен костюм, който плаче за химическо чистене.
Целият беше окървавен, а лицето му беше рана до рана и цялото отекло.
Докато ровеше за портфейла му, господин Д. нямаше как да не се съгласи с подчинения си за едно нещо, но го запази за себе си. Беше му трудно да повярва, че се добраха до трима за една вечер, а той пак беше готов да напълни гащите, сякаш е ял прекалено много сливи.
Работата беше там, че нямаше добри новини за Омега и сега дъното на неговите джинси беше на прицел.
— Отнесете го в къщата на „Лоуъл Стрийт“ — нареди той, когато светлосин ван, пълен с подкрепление, влезе в улицата. — Уведомете ме, щом дойде в съзнание. Ще видя дали може да ни каже нещо за онзи, когото издирваме.
— Както кажеш, шефе. — Шефе беше произнесено като „нещастнико“.
Господин Д. се замисли дали да не използва автоматичния си нож и да не одере проклетия мръсник на място. Но след като вече беше заклал един от убийците тази вечер, реши да сгъне острието и да прибере оръжието в джоба на якето си. Оредяването на редиците не беше желателно в момента.
— На твое място бих внимавал с обноските — измърмори.
Двама лесъри излязоха от микробуса и доближиха, за да приберат цивилния.
— Защо? Не сме в Тексас.
— Вярно е. — Господин Д. обездвижи главните мускулни групи на убиеца, сграбчи го за тестисите и усука на топка семейните му скъпоценности. Убиецът изкрещя като доказателство, че дори мъжът да е импотентен, слабото му място си оставаше най-добрият начин да привлечеш вниманието му.
— Въпреки това, не е нужно да си груб — прошепна господин Д., втренчен в изкривеното лице на другия. — Майка ти на нищо ли не те е научила?