Последвалият отговор можеше да е всичко — двайсет и втори псалм, виц за блондинка или списък с покупки. Толкова смисъл имаше в него.
Точно когато господин Д. отдръпна ръката си, всеки квадратен сантиметър от кожата му започна да го сърби.
Страхотно. Нощта ставаше все по-хубава.
— Приберете този — изкомандва господин Д. — После се върнете обратно тук. Не сме свършили за днес.
До момента, когато ванът потегли, той вече беше готов да трие тялото си с шкурка. Нетърпимият сърбеж означаваше, че Омега иска да го види, но къде, по дяволите, биха могли да се срещнат? Намираше се в центъра на града и най-близката собственост на Обществото на лесърите беше на десет минути с кола, а като се имаше предвид, че не носеше добри новини, едва ли и най-малкото закъснение бе уместно.
Господин Д. изтича до „Трейд Стрийт“ и огледа района за изоставени сгради. Реши, че не може да поеме риска за среща с Омега в никоя от тях. Бездомниците бяха навсякъде и в нощ като тази със сигурност търсеха къде да се приютят от бурята. Последното, от което се нуждаеше господин Д., бяха свидетели, били те наркомани, или пияници, особено с оглед на това, че щяха да му трият сол на главата.
Няколко пресечки по-нататък той се озова пред строителна площадка, оградена от триметрова ограда. Следеше издигането на сградата от предишната пролет. Първо от нищото беше изникнал скелетът. После стъкло беше облякло гредите и колоните като кожа. А след това беше изградена нервната система чрез монтирането на кабели и тръби. Бригадата беше спряла да работи нощем, което значеше, че бе открил точно каквото търсеше.
Господин Д. се засили и скочи, улови с две ръце горния ръб на оградата, после прехвърли тялото си над нея. Приземи се в клекнало положение и остана неподвижен.
Никой не се доближи към него, нито дотичаха кучета. Той угаси няколко покрити с решетки лампи със силата на волята си и се промъкна в сенките до вратата, която за късмет беше отключена.
Зданието миришеше на гипсова мазилка. Той влезе дълбоко навътре, а стъпките му отекваха наоколо. Разпределението беше като на стандартна офис сграда. Голямо открито пространство, което скоро щеше да се изпълни с прегради и бюра. Горките нещастници. Не би могъл да понесе работа на бюро. Първо, защото не го биваше с книгите, и второ, ако не виждаше небето, имаше чувството, че ще се разкрещи.
Когато се озова дълбоко във вътрешността на сградата, той падна на колене, свали каубойската си шапка и се подготви за наказанието.
Точно когато се разкриваше за своя господар, поредната буря напомни за приближаването си. Някъде из центъра на града удари гръм и после рикошира във високите сгради наоколо. Идеален момент. Пристигането на Омега прозвуча като поредната гръмотевица, когато господарят си проправи път в колдуелската действителност, изникващ от нищото, като че изскочил от езеро. При окончателното му идване близката околност потрепна и се намести обратно, сякаш бе от гума.
Бялата роба се отпусна около черното призрачно тяло на Омега и господин Д. се подготви да произнесе цяла реч на тема „правим, каквото можем“.
Но Омега заговори първи.
— Намерих онова, което ми принадлежи. Смъртта му беше начинът. Дай ми четирима от мъжете, осигури всичко необходимо и отиди в къщата да я подготвиш за ритуала по приемането.
Добре, но не точно това очакваше да излезе от устата на господаря му.
Господин Д. се изправи и извади телефона си.
— Имам група на трета улица. Ще им наредя да дойдат.
— Не, аз ще ги взема и ще пътуват с мен. Когато се върна в къщата, ти ще ми асистираш в онова, което ще се случи, и после ще отслужим ритуала.
— Да, господарю.
Омега протегна ръце, а ръкавите на бялата му роба се разпериха като криле.
— Ликувай, задето силата ни ще се увеличи десетократно. Синът ми се завръща у дома.
След тези си думи Омега се издигна и изчезна, а след отпътуването му на бетонния под падна свитък навита хартия.
— Син? — Господин Д. се чудеше дали е чул правилно. — Син?
Той се наведе и взе свитъка. Списъкът в него беше дълъг и донякъде потискащ, но не включваше нищо екзотично.
Евтини и лесни за доставяне неща. Евтини и достъпни. Което беше добре, защото портфейлът му застрашително изтъняваше.
Той прибра списъка в якето си и нахлупи каубойската шапка.
Син?