В другия край на града, в подземната клиника на Хавърс, Рив чакаше в кабинета за прегледи без каквото и да било търпение. Погледна часовника си за осемстотин и петдесети път и се почувства като автомобилен състезател, чийто екип от механици се състои от деветдесетгодишни.
Какво изобщо правеше тук? Допаминът вече действаше и паниката беше отшумяла. Чувстваше се нелепо с мокасините си „Бали“, висящи от кушетката за прегледи. Всичко беше нормално и под контрол. За бога, ръката му щеше да се излекува. Това, че ставаше бавно, вероятно означаваше, че има нужда да се храни. Бърз сеанс с Хекс и щеше да е като нов.
Така че наистина беше по-добре да си върви.
Единственият проблем се състоеше в това, че Хекс и Трез чакаха на паркинга. Ако не излезеше от тук с грижовно направена превръзка върху убожданията от игли, щяха да му сритат задника обратно вътре.
Вратата се отвори и влезе медицинска сестра. Жената беше облечена в бяла, пристегната в кръста престилка, бели чорапи и бели обувки с меки подметки, истинско олицетворение на професията, което бе в унисон със старомодните похвати и стандарти на Хавърс. Докато затваряше вратата, беше забила глава в медицинския му картон и въпреки че без съмнение четеше написаното там, той беше напълно наясно, че другата причина бе да не се налага да срещне погледа му.
Всички сестри се държаха така в негово присъствие.
— Добър вечер — заговори тя сковано, докато прехвърляше страниците. — Ще взема кръвна проба, ако не възразявате.
— Звучи добре. — Поне нещо се случваше.
Той съблече наполовина самуреното си палто и измъкна ръка от ръкава на сакото си, а тя се суетеше наоколо, като изми ръцете си и нахлузи ръкавици.
Никоя от сестрите не обичаше да си има работа с него. Беше въпрос на женска интуиция. Макар в картона му да не се споменаваше, че е наполовина симпат, те долавяха злото у него. Сестра му Бела и Мариса бяха единствените изключения, защото и двете умееха да пробудят добрата му страна. Държеше на тях и те го чувстваха. Колкото до останалата част от расата, анонимните индивиди не означаваха нищо за него и по-красивият пол някак го усещаше.
Сестрата се доближи до него с малък поднос с шишенца и гумен турникет и той нави ръкав. Тя действаше бързо и не каза нито дума, докато изтегляше кръвта, а после се отправи към вратата с възможно най-бърза крачка.
— Колко още трябва да чакам? — попита той, преди тя да е успяла да се измъкне.
— Пристигна спешен случай. Ще мине известно време.
Вратата се затвори с хлопване.
По дяволите. Не искаше да оставя клуба си без надзор цяла вечер. При отсъствието на Хекс и Трез… Да, това никак не беше добре. Ай Ем беше надежден, нямаше спор, но дори корави типове като него имаха нужда от подкрепление, когато се изправеха пред тълпа от четиристотин души, намиращи се под влияние на алкохол и наркотици.
Рив извади телефона си и набра Хекс. Поспори с нея около десет минути. Не беше забавно, но поне уби малко време.
Тя не се съгласи той да си тръгне, но поне прие с Трез да се върнат в клуба.
Разбира се, това стана едва когато той даде директна заповед на двамата поотделно.
— Хубаво — тросна се тя.
— Хубаво — отвърна той и сложи край на разговора.
Тикна телефона в джоба си. Изруга няколко пъти. Отново извади проклетото нещо и написа съобщение: Съжалявам, че съм такъв гадняр. Прости ми.
Точно когато го изпрати, от нея дойде друго съобщение: Умееш да си такъв гадняр. Закарах те там само защото ме е грижа за теб.
Нямаше как да не се засмее, особено след като тя написа още едно съобщение: Простено ти е, но все пак си гадняр.
Рив отново прибра телефона в джоба си и се озърна наоколо, като отбелязваше мислено шпатулите в стъкления буркан до умивалника, апарата за кръвно налягане, висящ на стената, и бюрото с компютъра в ъгъла. Беше идвал в това помещение и преди. Беше влизал във всички кабинети.
С Хавърс имаха отношения между пациент и лекар от доста време и това беше сложна работа. Ако някой се сдобиеше с доказателства, че наоколо има симпат, пък бил той и само наполовина такъв, по закон трябваше да докладва за него, с цел той да бъде отстранен от общността и пратен в колонията на север. А това би съсипало всичко. Така че всеки път, когато Рив посещаваше клиниката, се ровеше из мозъка на добрия доктор и отваряше, както обичаше да се изразява, личния си сандък на тавана на Хавърс.