Проектът й растеше и ставаше все по-амбициозен и тя започна да планира предварително всички ъгли и височини, за да намали възможността за грешка. Премести се да работи на пода, където имаше повече пространство.
Наведе се да погледне към чертежа, който бе изработила по-рано, за да се води по него. Следващото ниво щеше да бъде по-малко, също и по-следващото. После щеше да добави кула.
Би било хубаво да използва и цвят, каза си. Но как да го вкара в конструкцията си?
Ах, тези цветове. Пиршество за окото.
Животът тук беше предизвикателство за нея, но това, което направо обожаваше, беше богатството от цветове. В Светилището на Избраниците всичко беше бяло — тревата, дърветата, храмовете, храната и напитките, а също и благочестивите книги.
Тя погледна към свещените текстове с леко чувство на вина. Едва ли можеше да твърди, че ще отдава почит на Скрайб Върджин в малкия си храм от грах и клечки.
Да си угаждаш, не бе цел на Избраниците. Беше светотатство.
Скорошното посещение на Директрис би трябвало да й го напомни.
О, Скрайб Върджин, не искаше да мисли за това.
Изправи се, изчака да премине замайването и отиде до прозореца. Долу растяха рози и тя хвърли поглед към всеки от храстите, за да провери за нови пъпки, опадали листенца и свежа зеленина.
Времето течеше. Личеше по промяната в растенията. На всеки цвят му бяха нужни три или четири дни да се развие.
Още нещо, с което трябваше да привикне. От Другата страна нямаше време. Имаше ритъм в ритуалите за хранене и къпане, но не и редуване на ден и нощ, нито измерване на часовете или смяна на сезоните. Времето и животът бяха статични също като въздуха, светлината и околния пейзаж.
Тук се наложи да научи, че съществуват минути и часове, дни и седмици, месеци и години. Използваха часовници и календари, за да отмерват хода на времето, и тя сама се научи да ги разчита, както сама бе схванала цикличността на този свят и на живеещите в него.
Един доген се появи на терасата. Носеше ножица и голяма червена кофа, доближи се до храстите и започна да ги подрязва.
Замисли се за бялата тревна площ в Светилището. Също и за застиналите бели дървета. И за белите цветя, които винаги цъфтяха. От Другата страна всичко беше замръзнало на правилното място и по тази причина нямаше нужда от подрязване, нито от движение, нито от промяна.
Дишащите неподвижния въздух също бяха като замразени, макар и да се движеха. Бяха живи, но не живееха.
Въпреки това, Избраниците остаряваха. И умираха.
Хвърли поглед през рамо към бюрото с празни чекмеджета. Свитъкът, който Директрис беше дошла да донесе, лежеше на лъскавата му повърхност. Избраницата Амалия в ролята си на Директрис съставяше поздравленията за рождените дни и се беше явила, за да изпълни задължението си.
Ако Кормия беше от Другата страна, щеше да има и церемония. Въпреки че тя нямаше да е предназначена за нея, разбира се. Тези, чийто рожден ден се честваше, не получаваха специално внимание, тъй като от Другата страна не съществуваше индивидът, а само цялото.
Да мислиш за себе си и да мислиш самостоятелно, беше богохулство.
Тя открай време беше тайна грешница. Имаше неблагочестиви мисли, импулси и подбуди. Които не водеха наникъде.
Кормия постави ръка на прозореца. Стъклото, през което се взираше навън, беше съвсем тънко и прозрачно като въздуха. Не представляваше почти никаква преграда. Искаше й се да слезе долу при цветята, но чакаше… и тя не знаеше какво.
Когато дойде тук за първи път, сетивата й бяха претоварени. Имаше толкова неща, които не познаваше. Като например факли, свързани със стената, чийто бутон трябва да натиснеш, за да получиш светлина; уреди за миене на съдове или такива, съхраняващи храната студена; също и предмети, създаващи образи на малък екран. Имаше кутии, които биеха на всеки час, и нещо, което се движеше по пода, за да го почисти.
Съществуваха повече цветове, отколкото бе виждала в съкровищницата със скъпоценните камъни. Имаше и разнообразни миризми — и хубави, и лоши.
Всичко беше толкова различно, както и живеещите тук. Там, откъдето идваше, нямаше мъже, а посестримите й бяха взаимно заменяеми. Всички Избраници носеха еднакви бели роби и прибираха косата си по един и същи начин, на шиите им висяха еднакви перлени огърлици. Движеха се и говореха еднакво и вършеха едни и същи неща по едно и също време. Тук цареше истински хаос. Братята и техните шелани бяха облечени в различни дрехи, говореха и се смееха всеки по свой уникален начин. Харесваха едни храни, а други не. Някои спяха до късно, а други изобщо не спяха. Едни бяха забавни, а други — яростни. Имаше и… красиви.