- Няма как да стане. Трябва да намерим Криптата. Преди да го направи някой друг.
Той я погледна с любопитство.
- Някой определен човек?
- Не можем да говорим за това. Извинявайте.
Погледът му излъчваше сериозна интелигентност, докато той обмисляше думите ѝ... след което маската на лудостта се завърна.
- Всички си имат тайни! Ха! Колко тьжно. Никой, който има тайни, няма да стигне до края на пътя към просветлението.
- Единственият път, който ни интересува, е до Кедарнат - обади се Еди. - Знаеш ли го къде е?
- Разбира се, че го знам! Аз съм роден в тези планини, ожених се в... - Той млъкна, потънал в спомените си, после се обърна към Нина. - Искате да отидете в Кедарнат, макар там да няма нищо за откриване?
- Да, искаме.
- В това време? - Той посочи с тоягата си забулената от облаци планина.
- Да.
Йогата поклати глава и промърмори нещо на хинди.
- Много добре - продължи той. - Аз ще ви покажа пътя.
- Мисля, че ще се оправим сами, приятел - обади се Еди.
Отказът на Нина беше по-учтив.
- Много щедро от ваша страна, но мисля, че ще се оправим. Благодаря.
- Не, не, настоявам - каза йогата. - Трябва ви водач - има много стръмни склонове. Освен това ще ви намеря топло място в Кедарнат, където да преспите.
- Мислех, че там няма никой по това време - каза Кит.
- Няма, но аз пак ще ви намеря място! Хайде, елате. Пътят е насам. - Той посочи нагоре по улицата.
- Ако дойдете с нас - каза Нина - ще се наложи да вървите четиринайсет километра нагоре в планината. Защо го правите?
Той отвърна спокойно, сякаш това беше най-естественият отговор:
- Защото така е правилно! Трябва ви помощ, аз съм тук да ви помогна. Каква друга причина би могло да има? Хайде, елате. Оттук.
- Наистина ли ще му позволиш да върви с нас? - попита Еди Нина.
- А можем ли да го спрем? В смисъл, ако реши да ни последва до Кедарнат, нищо не можем да направим по въпроса.
- Ако изпадне в хипотермия, няма да го нося надолу по планината - изръмжа Еди.
- Така - рече Нина, - явно си намерихме водач, независимо дали го искаме или не. - Тя вдигна раницата си. - О, вие не ни казахте името си, господин...
- Джирилал Митра - отвърна старецът и се поклони. - За мен е удоволствие да ви услужа. Така, сега, надявам се, че имате хубави обувки — пътят е дълъг! — Той отново се разтанцува и започна да си пробива път през тълпата. Тримата се поколебаха, но го последваха.
Нина забеляза, че докато поклонниците изглеждаха изненадани от поведението на стареца, останалите, за които предположи, че са местни, реагираха с презрителна досада и дори изобщо не му обръщаха внимание, сякаш бяха свикнали с маймунджилъците му.
- Та значи... от колко време вървите по пътя към просветлението?
- Някои пътища не се знае колко са дълги, докато не стигнете до края им - каза Джирилал.
- Много мъдро, но не ви попитах това.
- Знам. Но ето един път, който познавам добре. - Тоягата му сочеше към една сводеста порта, боядисана в тухлено червено, която се намираше в подножието на стръмно стълбище, изкачващо се нагоре между сградите. - Това е пътят към Кедарнат. Сигурни ли сте, че искате да отидете там?
- Да - отвърна твърдо Нина. - Сигурна съм.
- И аз така си мислех. Добре! - Той плесна с ръце. - Да тръгваме!
Четиринайсет километра беше малко повече от осем мили и половина, а Нина беше изминавала подобни разстояния по груб терен със сравнителна лекота в миналото. Разликата тук беше, че нямаше и един ярд от пътя, който да върви по равна земя. Още преди да се отдалечат на една миля от Гаурикунд, краката вече я боляха от непрекъснатото, изтощително изкачване по стръмната, покрита със сняг пътека. Кит се справяше по-добре, но не много и дори Еди, натоварен с най-голямата раница, беше започнал да проявява признаци на изтощение.
Но стръмнината като че ли не притесняваше Джирилал. Докато се изкачваше нагоре, той си тананикаше някаква мелодия и дори от време на време подскачаше. По склона духаше пронизващ вятър и развяваше пешовете на мърлявата му роба.
- Не мога да повярвам, че не ти е студено - каза Нина. Въпреки усилията, които влагаше в изкачването, тя беше доволна от дебелото си яке с качулка и импрегнираните панталони. - Да не би да използваш някаква медитационна техника?
- О, нищо подобно - отвърна весело той. - Студено ми е. Просто не го показвам!
Еди изсумтя неодобрително.