- Страхотно, накарай съпруга си да вземе решението на живот и смърт... - Еди отново огледа прохода. - Добре, ще опитаме. Имаш ли нещо против, Кит?
- Щом смяташ, че ще успеем, аз ти вярвам. - Той се усмихна. - Изглеждаш ми като човек, който знае какво прави.
- Боже, ще ми се това да е истина. Добре, да тръгваме. Внимавайте.
Еди ги поведе нагоре, проверявайки скалата под снега с алуминиевия си пикел. Около тях се вихреха големи снежинки, поривите на вятъра ги запращаха в лицата на катерачите.
Нагоре пътеката се стесняваше, стръмният склон преминаваше в гола скала. Беше рано следобед, но надвисналите мрачни облаци оставяха впечатлението, че е вечер. Снегът се засили и пейзажът под краката им се потопи в мрачно сиво море. Проходът едва се виждаше през заблуждаващите ги снежни вихри.
Продължаваха да се изкачват. Не след дълго алпинистките пикели станаха непотребни, трябваше да се вкопчват с ръце в скалата, за да не се изпуснат. На края на поредния завой по зигзагообразната пътека, Еди спря и се взря, прими- жавайки, в сипещите се снежинки.
- Има още малко, но пътят се стеснява и ще се наложи да извадим малко клинове и да се вържем. Това ще ни забави, но пък ще бъде по-сигурно. - Той се обърна и погледна към планината Кедарнат - и изражението на лицето му се промени. - Чакайте, мамка му! Трябва веднага да се изкатерим догоре, и то бързо!
Нина погледна.
- Защо, какво има? - Над върха беше надвиснал тъмен облак, който се беше накривил надолу по склона като ръка, вдигната в нацистки поздрав.
- Идва буря! Този облак се нарича облак-знаменосец и когато е наклонен така, означава, че вятърът наистина е много силен.
- За каква сила говорим? - попита нервно Кит.
- Седемдесет, осемдесет мили в час - това си е шибана буря и тя идва право към нас! Размърдайте се! - Той тръгна бързо нагоре по пътеката.
- Мърдам де, мърдам! - извика Нина, пристъпвайки странично по тесния перваз толкова бързо, колкото смееше. Кит вървеше зад нея. Вятърът се засили, пронизителното му свистене ги смразяваше.
Приближаващата се буря беше толкова реална, колкото и скалата, и се носеше към тях като черна стена. Еди стигна до финалната права на пътеката, която водеше към прохода на върха. Той разчисти с крака по-широка пъртина върху перваза и усети как камъните се размърдват под краката му. Опита се да запази равновесие и почувства прилив на адреналин. Зарови ботуша си в скалата, търсейки стабилно място, и щом го намери, прескочи от другата страна, предупреждавайки останалите да внимават.
Нина стигна до финалната отсечка, видя прохода - както и бурята, която се надигаше като атакуваща мечка. Задъхана, тя се придвижи до дупката; вледеняващият въздух пронизваше дробовете ѝ. Вятърът вече ревеше и се опитваше да разкъса дрехите ѝ. Кит се беше залепил за скалата на няколко стъпки зад нея.
Еди чакаше от другата страна с протегната ръка. Нина се засили, скочи - и премина.
- Кит, хайде! - извика тя.
Той скочи...
Бурята ги връхлетя.
Вятърът ги удари като с юмрук. Само за секунди видимостта се стопи до няколко сантиметра. Еди стисна ръката на Нина; тя протегна другата си ръка назад, за да хване Кит за ръкава и дръпна с всичка сила. Тежестта на раницата му го накара да се олюлее, единият му крак се подхлъзна - но той намери опора. Нина се опита да му извика да тръгне след тях, но самата тя не успя да чуе гласа си през воя на бурята. Оставаше й да дърпа индиеца в същата посока, накъдето я теглеше Еди, с надеждата, че никой от тях няма да падне и да повлече останалите през ръба...
Последните няколко фута бяха най-трудни, стръмният, покрит със сняг склон не предлагаше никаква опора. Еди забиваше силно носовете на ботушите си в замръзналия сипей и влачеше Нина след себе си. Протегнатата му ръка, която беше започнала да изтръпва, докосна нещо твърдо.
Стената на прохода. Бяха стигнали до него...
Но не им стана по-лесно. Процепът в хребета беше широк едва осем фута - и служеше като канал за бурята. Вледеняващият вятър сваляше неумолимо температурите. Само за няколко мига гърбовете на тримата бяха покрити със сняг и лед, дрехите им се ветрееха като знамена по време на ураган.
- Не спирайте да се движите! - изпъшка Еди. Ако останеха в изсечения от природата тунел, само за няколко минути щяха да измръзнат до смърт - нямаше време да разпънат палатката, дори и тя да можеше да издържи на бурята. Прикрил лицето си с ръка, той протегна другата към Нина, за да я придърпа до себе си. Кит се държеше за раницата ѝ и се препъваше след нея.