Сега Еди разбра защо тази част от планината има толкова страховита репутация. Проходът очевидно беше пряк път - но времето се променяше толкова рязко, че той можеше да се превърне в смъртоносен капан.
Каква ли беше дължината му? Еди свали ръката си, студът захапа лицето и очите му. Не се виждаше нищо, освен снежните вихри наоколо.
Той стисна ръката на Нина с надеждата тя да направи същото, но не получи желаната реакция. Вдигна отново глава и се запрепъва напред. Не се виждаше нищо, освен дезориентиращия тунел през хиперпространството от бушуващи снежинки. Усещаше как лед сковава мишите му и ги слепва.
Протегна лакът, за да усети стената. Може би някъде имаше завет, някой паднал камък, мъничка пещера, която може да им осигури убежище, докато отмине бурята. Но не усещаше нищо, освен солидна скала...
Вятърът внезапно промени посоката си, започна да го блъска не отзад, а отстрани. Около него се завихри торнадо от снежинки. Насили се да отвори залепналите си от скрежа очи и се огледа. Скалните стени не изглеждаха по-различни от останалата част от прохода.
Защо вятърът бе сменил посоката си? Нещо го отклоняваше - може би дори го блокираше. Убежище? Но той все още не можеше да види нищо...
Вдигна глава - и го забеляза.
На около седем фута над източната стена се виждаше пукнатина, хоризонтална рязка в скалата. Височината ѝ беше около метър и половина и тя беше достатъчно дълбока, за да не се виждат стените ѝ. Ако успееха да се съберат вътре...
Той се обърна срещу ледения вятър и извика на Нина и Кит:
- Пещера... там горе! Нина, качвай се!
Тя приближи качулката си към неговата. Дори така той едва успяваше да я чуе през воя на вятъра..
- Не си усещам... ръцете.
- Това е единственият ни шанс! Хайде! - Той я побутна към стената. - Кит, помогни ѝ да се качи!
Двамата мъже хванаха Нина и я повдигнаха.
- Протегни се! - извика Еди. - Влез в дупката!
Тя размърда вдървените си ръце и тромаво опипа стената за отвора. Намери го. Еди и Кит я избутаха нагоре и тя се строполи вътре. Осъзнавайки, че вятърът изведнъж е спрял, тя пропълзя към дъното на цепнатината.
- Ти си сега! - каза Еди на Кит. Индиецът отвърна нещо, но вятърът отвя думите му. Еди се наведе, за да му направи стъпало със замръзналите си ръце. С подгъващи се крака, Кит се оттласна към тесния отвор.
Еди скочи нагоре след него, но ръбът на малката пещера беше хлъзгав от леда. Безполезните му измръзнали ръце не можаха да се хванат за него. С последни сили Еди задраска по стената, забивайки ботушите си в леда.
Свлече се в процепа, като едва не събори Кит. Пещерата беше по-дълбока, отколкото си беше представял; те се придвижиха навътре в тъмнината, снежните вихри се вкопч- ваха в тях в последен опит да спрат бягството им, докато най-накрая свирепият вятър утихна.
- Благодаря - изпъшка Еди и получи леко изпъшкване в отговор. Той забеляза Нина напред в мрака и се завлече до нея. - Помогни ми... с печката.
Тя свали раницата му и я отвори. Минута по-късно па- рафиновата печка беше запалена. Те струпаха раниците си на входа, за да блокират вятъра. Тримата се скупчиха около печката и Еди започна да масажира ръцете на Нина през ръкавиците.
- Не се опитвайте да се стоплите твърде бързо - предупреди ги той. - Първо си възстановете циркулацията на кръвта.
- Дали ще получим измръзване? - попита разтревожено Нина.
- Не мисля, че ще се наложи да режем пръсти, но няма смисъл да рискуваме. Усещаш ли нещо?
- Да. Навсякъде ме бодат топлийки.
- Ако щеш вярвай, но това е добре. А ти, Кит?
Кит размърда пръстите си.
- Вече съм по-добре. Освен това мисля, че всички пръсти са си на мястото...
- Страхотно. Тогава да видим къде се намираме. - Той порови из раницата си за фенерчето.
Нина раздразнено примигна, когато лъчът на фенерчето я заслепи, преди да се плъзне по каменните стени, които продължаваха все по-навътре.
- Докъде ли стига? - На около десет метра по-нататък проходът се изгубваше от погледа им.
- Не знам. Но мисля, че си намерихме добро място, където да изчакаме да премине бурята.
Тя погледна пода, който беше покрит с пясък и чакъл.
- Прилича ми на наносен слой. Сигурно е донесен от водата по време на пролетното топене на снеговете.
- Не знаех, че си и геолог - каза Кит.
- Това са все полезни неща за археолозите - помагат ни да разберем на каква дълбочина може да са заровени нещата. - Тя взе фенерчето от Еди и огледа стените. - Но пък откъде идва водата? Сигурно някъде има отвор.