— Ще успеем ли да се изкачим догоре? — попита Нина.
— Не знам. — Еди огледа облаците. — Ако вятърът не се засили, бихме могли, но… — Той сви рамене. — Зависи колко силно искаш да видиш какво има там горе.
— Времето ни притиска — напомни му тя. — Ако семейство Коил направят връзката с Кедарнат, те също ще потеглят насам — и то най-вероятно с хеликоптер.
— Лошото време ще попречи на хеликоптера, също както и на нас. Щом не можем да се качим там, и те няма да могат.
— Но когато се проясни, те ще могат да отлетят право до върха. — Нина погледна към криволичещата пътека. — Ако смяташ, че рискът е твърде голям, тогава… ще изчакаме, докато времето се пооправи — каза неохотно тя. — Но ако смяташ, че ще успеем, то трябва да опитаме. Възможно е Криптата на Шива да се намира от другата страна на прохода. А може и да е вътре в него.
— Страхотно, накарай съпруга си да вземе решението на живот и смърт… — Еди отново огледа прохода. — Добре, ще опитаме. Имаш ли нещо против, Кит?
— Щом смяташ, че ще успеем, аз ти вярвам. — Той се усмихна. — Изглеждаш ми като човек, който знае какво прави.
— Боже, ще ми се това да е истина. Добре, да тръгваме. Внимавайте.
Еди ги поведе нагоре, проверявайки скалата под снега с алуминиевия си пикел. Около тях се вихреха големи снежинки, поривите на вятъра ги запращаха в лицата на катерачите.
Нагоре пътеката се стесняваше, стръмният склон преминаваше в гола скала. Беше рано следобед, но надвисналите мрачни облаци оставяха впечатлението, че е вечер. Снегът се засили и пейзажът под краката им се потопи в мрачно сиво море. Проходът едва се виждаше през заблуждаващите ги снежни вихри.
Продължаваха да се изкачват. Не след дълго алпинистките пикели станаха непотребни, трябваше да се вкопчват с ръце в скалата, за да не се изпуснат. На края на поредния завой по зигзагообразната пътека, Еди спря и се взря, примижавайки, в сипещите се снежинки.
— Има още малко, но пътят се стеснява и ще се наложи да извадим малко клинове и да се вържем. Това ще ни забави, но пък ще бъде по-сигурно. — Той се обърна и погледна към планината Кедарнат — и изражението на лицето му се промени. — Чакайте, мамка му! Трябва веднага да се изкатерим догоре, и то бързо!
Нина погледна.
— Защо, какво има? — Над върха беше надвиснал тъмен облак, който се беше накривил надолу по склона като ръка, вдигната в нацистки поздрав.
— Идва буря! Този облак се нарича облак — знаменосец и когато е наклонен така, означава, че вятърът наистина е много силен.
— За каква сила говорим? — попита нервно Кит.
— Седемдесет, осемдесет мили в час — това си е шибана буря и тя идва право към нас! Размърдайте се! — Той тръгна бързо нагоре по пътеката.
— Мърдам де, мърдам! — извика Нина, пристъпвайки странично по тесния перваз толкова бързо, колкото смееше. Кит вървеше зад нея. Вятърът се засили, пронизителното му свистене ги смразяваше.
Приближаващата се буря беше толкова реална, колкото и скалата, и се носеше към тях като черна стена. Еди стигна до финалната права на пътеката, която водеше към прохода на върха. Той разчисти с крака по-широка пъртина върху перваза и усети как камъните се размърдват под краката му. Опита се да запази равновесие и почувства прилив на адреналин. Зарови ботуша си в скалата, търсейки стабилно място, и щом го намери, прескочи от другата страна, предупреждавайки останалите да внимават.
Нина стигна до финалната отсечка, видя прохода — както и бурята, която се надигаше като атакуваща мечка. Задъхана, тя се придвижи до дупката; вледеняващият въздух пронизваше дробовете й. Вятърът вече ревеше и се опитваше да разкъса дрехите й. Кит се беше залепил за скалата на няколко стъпки зад нея.
Еди чакаше от другата страна с протегната ръка. Нина се засили, скочи — и премина.
— Кит, хайде! — извика тя.
Той скочи…
Бурята ги връхлетя.
Вятърът ги удари като с юмрук. Само за секунди видимостта се стопи до няколко сантиметра. Еди стисна ръката на Нина; тя протегна другата си ръка назад, за да хване Кит за ръкава и дръпна с всичка сила. Тежестта на раницата му го накара да се олюлее, единият му крак се подхлъзна — но той намери опора. Нина се опита да му извика да тръгне след тях, но самата тя не успя да чуе гласа си през воя на бурята. Оставаше й да дърпа индиеца в същата посока, накъдето я теглеше Еди, с надеждата, че никой от тях няма да падне и да повлече останалите през ръба…