— Дали ще получим измръзване? — попита разтревожено Нина.
— Не мисля, че ще се наложи да режем пръсти, но няма смисъл да рискуваме. Усещаш ли нещо?
— Да. Навсякъде ме бодат топлийки.
— Ако щеш вярвай, но това е добре. А ти, Кит?
Кит размърда пръстите си.
— Вече съм по-добре. Освен това мисля, че всички пръсти са си на мястото…
— Страхотно. Тогава да видим къде се намираме. — Той порови из раницата си за фенерчето.
Нина раздразнено примигна, когато лъчът на фенерчето я заслепи, преди да се плъзне по каменните стени, които продължаваха все по-навътре.
— Докъде ли стига? — На около десет метра по-нататък проходът се изгубваше от погледа им.
— Не знам. Но мисля, че си намерихме добро място, където да изчакаме да премине бурята.
Тя погледна пода, който беше покрит с пясък и чакъл.
— Прилича ми на наносен слой. Сигурно е донесен от водата по време на пролетното топене на снеговете.
— Не знаех, че си и геолог — каза Кит.
— Това са все полезни неща за археолозите — помагат ни да разберем на каква дълбочина може да са заровени нещата. — Тя взе фенерчето от Еди и огледа стените. — Но пък откъде идва водата? Сигурно някъде има отвор.
Тя се надигна, сякаш се канеше да пропълзи надолу по коридора, за да разследва, но Еди я дръпна обратно.
— Ей! Първо трябва хубаво да се стоплиш. Може и да похапнем нещо, докато сме тук.
— Ами щом трябва… — Те се усмихнаха един на друг, след което Еди бръкна в раницата за провизии.
След половин час се бяха по съвзели и бяха готови да тръгнат. Нина беше поела водачеството.
— Продължава зад този ръб — докладва тя, осветявайки скалата с фенерчето.
— Още колко? — попита Кит.
— Не знам — все още не се вижда краят. Но пък става по-широк. — Тя продължи да върви напред.
— Боже, намали малко — оплака се Еди. — Нали не сме намерили Криптата на Шива… — Гласът му секна.
— Да не би да мислиш… — рече Кит с ококорени очи.
— С нейния късмет не бих се учудил. Хайде! — Той тръгна напред по тесния коридор, следван от Кит.
Двамата настигнаха Нина. Тунелът наистина се разширяваше — и ставаше по-висок.
— Виждам дневна светлина — каза тя. Върху стените пред тях танцуваха сивкави сенки.
Еди свали качулката си.
— Тук няма вятър. — Това не беше съвсем вярно — той усещаше лек полъх върху зачервените си от студа бузи — но това не можеше да се сравни с вихрите в другия край на тунела. Оставаше им още един завой, но слабата дневна светлина вече се забелязваше ясно зад него.
— Тук се разширява още — каза Нина. Еди и Кит стигнаха завоя и застанаха от двете й страни.
Всички замръзнаха от изненада.
— Е, дявол да го вземе… — прошепна Еди, след като огледа невероятното място. — Мисля, че я намерихме.
23.
Накрая на тесния каньон, който прорязваше хребета, се виждаше пещера. Тук снегът се сипеше спокойно, а не се вихреше от бурята. Единственото, което се виждаше от небето, беше една назъбена сивкава линия.
Но тримата бяха изгубили интерес към времето.
В почти отвесните стени на долината бяха изсечени балкони, украсени със скулптури, колони и ниши, с десетки сводести входове към стаи. Сложната архитектура несъмнено беше индуска, от стените се взираха лица на богове, които изглеждаха ужасно древни. Ерозията на времето бе взела своето, повечето от скулптурите бяха повредени и имаха липсващи секции, големи части от терасите се бяха срутили, разбивайки пода под тях и засипвайки долината с натрошени отломки.
— Мили боже — каза Нина и пристъпи напред под сипещия се сняг. Краят на долината се криеше в мъгла и сянка, но тя можеше да види достатъчно, за да изпадне в благоговение пред мащаба на откритието. Преброи по седем тераси от всяка страна, които се издигаха на два метра една над друга по каменните стени. — Това сигурно е на хиляди години. Повече от единайсет хиляди, ако е същото място, за което споменава Талънор.
Кит беше също толкова зашеметен.
— Как така никога не е било открито? Намираме се само на няколко километра от най-свещеното място в Индия — все някой трябва да го е видял!
— Отгоре нищо не се вижда — осъзна Еди, сочейки към небето. — Намираме се на северната страна на хребета, която никога не се осветява директно от слънцето. — Той погледна към най-високата тераса. — Отгоре са надвиснали скали. Сигурно няма да се види дори и да се надникне от ръба.