— Което означава, че британците от колониалната епоха също са намерили това място. Не може да не са си водили записки за него… ако въобще са се върнали.
— Нима искаш да кажеш, че онзи, който е живял тук, е убил онези, които са го намерили?
— Така изглежда. — Те излязоха на терасата, където ги очакваше Кит.
— Кои са били те? И къде са живеели?
През воя на вятъра до тях достигна слаб звук: отекващ шепот.
И ставаше все по-силен.
Нови и нови гласове се вливаха в зловещия хор, мърморенето звучеше навсякъде около тях.
— Не мисля, че са живеели — прошепна Нина.
От всички тъмни процепи в долината започнаха да излизат мъже. През падащия сняг единственото, което успя да различи бе, че всички бяха облечени в тъмносини роби и главите им бяха избръснати.
Еди погледна през процепа в перваза.
— Мамка му. Под нас има още много.
— Кои са те? — попита нервно Кит.
— Пазители — предположи Нина. — Защитават Криптата на Шива. И мисля, че го правят от много отдавна.
— Може да поговорим с тях. — Кит извика през процепа нещо на хинди. Думите му като че ли нямаха никакъв ефект — от камерите излизаха все повече мъже.
— Какво им каза? — попита Нина.
— Казах им, че съм полицай и че не им мислим злото.
— Мисля, че не ти повярваха! — извика Еди. — Залегни!
Той бутна Нина на пода. Нещо проблесна над тясната долина, отскочи от стената зад тях и с въртене се отдалечи. Кит се наведе, когато друг подобен предмет се засили към него. Той се удари в стената с металически звън и падна на снега до Еди. Плосък обръч от блестяща стомана с диаметър около девет инча, чакрам, върху който беше гравиран надпис на санскрит — и с остър като бръснач външен ръб, както установи Еди, когато се опита да го вдигне.
— Ох! Това са тия гадости от сериала „Принцеса Зина“! — изръмжа той, когато поредния чакрам изсвистя над главата му. Той извади пистолета си. Нападателите им явно разпознаха оръжието и предупредителни крясъци ги накараха да се прикрият. Еди чу стъпки по терасата под тях и се прицели през процепа. Една фигура в роба побърза да изчезне.
— Какво ще правим? — попита Нина, като гледаше разтревожено към входовете на отсрещната стена. От сенките в нея се взираха човешки лица. Прикриването в съседната камера не беше вариант: тя нямаше други изходи и вътре щяха да се окажат в капан.
— Ако застрелям няколко, това може да подплаши останалите. — Еди насочи пистолета си към един от сводестите входове и лицата незабавно изчезнаха в мрака. — Трябва ми просто един добър изстрел…
— Еди! — извика предупредително Нина, забелязвайки един мъж, който се изкачваше през друг процеп, на около дванайсет метра от тях. Еди се обърна с насочен пистолет, но в този миг нещо тежко го удари по ръката с невероятна сила и тялото му изтръпна от болка.
Пистолетът падна от ръката му, удари се в ръба на терасата и полетя към земята.
— Гръм и мълнии! — изрева Еди, стиснал ръката си.
Предметът, който го беше ударил, лежеше наблизо. Това беше парче бронз с формата на гира, дълго почти един фут. Ваджра, друго древно индийско оръжие, което се използваше като свещен жезъл при будистките ритуали — или като бойно средство за хвърляне по цел.
Човекът, който се катереше нагоре, видя, че е обезоръжил противника си, протегна ръка през рамо и извади един меч от ножницата, привързана на гърба му.
— Ъъъ, мисля, че трябва да тръгваме — припряно рече Нина, подръпвайки нетърпеливо ръкава на Еди.
— Накъде?
— Нагоре! — Тя тръгна да се катери по гравираната стена към петото ниво, Кит побърза да я последва.
Еди погледна към долината. Иззад ъгъла изскочиха мъжете в роби и започнаха да се катерят по стените. Онзи, който беше хвърлил ваджрата, тичаше по терасата към него с вдигнат меч.
Той грабна индийското оръжие и го запрати по тичащия мъж. Ваджрата го удари силно в лицето с тъп звук. Човекът се строполи на земята, облян в кръв.
Еди се накани да изтича към падналия мъж и да грабне меча му, но го възпря залп от ракети от другата страна на каньона. Той се наведе, за да избегне евентуален удар от чакрам и няколко камъка с размера на юмрук, след което се претърколи към стената.
Нина вече се беше изкачила на следващата тераса.
— Еди, насам! — извика тя, стигайки до един от въжените мостове. Разположените му на доста голямо разстояние дъски бяха покрити със сняг и от тях висяха ледени шушулки.