— Изглеждаш страхотно, Нина — каза Лола Джианети. Нина усети как се изчервява от комплимента на личната си асистентка — макар че трябваше да признае, че кремавата и рокля беше много по-елегантна от костюма, който носеше в офиса или раздърпаните и удобни дрехи, които предпочиташе да носи на терен. — Освен това не знаех, че двамата с Еди можете да танцувате!
— Това танго беше доста разгорещяващо — обади се Мат.
— Има ли много… ъъъ… самотни жени на курса по танци?
Появата на един от гостите спаси Нина от отговора на този въпрос.
— Ето те и теб, Нина — каза Роуън Шарп. — Мислех си, че въобще няма да успеем да поговорим.
— Прекарахме почти цяла седмица заедно, Роуън — каза тя с усмивка. — Човек би могъл да си помисли, че вече ти е писнало да ме гледаш.
— О, стига глупости. — Високият, чернокос мъж от Кънектикът беше на около трийсет години и облечен в смокинг изглеждаше още по-елегантен от обикновено. Нина забеляза развеселено, че той веднага привлече вниманието на Лола. — Никога нямаше да го пропусна — дори ако трябваше да долетя от Сан Франциско, за да присъствам.
— Роуън, това е Мат Трули — представи го Нина. — Той работеше за UNARA, а сега е в Организацията за океанографски проучвания. Мат, това е мой стар приятел, доктор Роуън Шарп. Той отговаря за изложбата „Съкровищата на Атлантида“.
— О, нима аз отговарям? — попита Роуън, преструвайки се на изненадан. — Странно, мислех, че ти си шефът. Та ти непрекъснато обикаляш и раздаваш нареждания…
Нина се изсмя.
— Ако аз съм шефът, значи ми е позволено да давам нареждания. Освен това тази изложба е много важна за мен. Просто искам всичко да е идеално.
— Е, ти винаги си била перфекционист. — Той и намигна, след това я огледа от главата до петите. — Като говорим за перфекционизъм, изглеждаш невероятно тази вечер. Ужасно завиждам на Еди. — Той въздъхна, усмихвайки се. — Ех, пропуснатите шансове…
— Престани, Роуън — каза Нина, но не и преди Лола и Мат да разменят любопитни погледи. — С Роуън излизахме известно време — обясни тя. — Преди много години, когато още бях студентка. — Двамата отново се спогледаха. — Да, имала съм гаджета и преди да срещна Еди. Защо всички толкова се изненадват от това?
— Макар че всъщност я познавам от доста по-рано — добави Роуън. — Бях приятел на родителите й — Хенри Уайлд беше преподавателят ми по археология. Дори му помагах при част от проучванията му на Атлантида. — Той нежно постави ръка на рамото на Нина. — Хенри и Лора щяха да се гордеят с теб. Ти намери онова, на което те бяха посветили живота си.
— Благодаря ти — отвърна Нина с лека тъга: родителите и бяха загинали, докато търсеха Атлантида. Тя се опита да потисне мисълта за това. Целта и на предстоящата изложба, и на тази вечер беше да отпразнува онова, което бе спечелила по време на търсенето на Атлантида, а не да тъгува за онова, което и беше отнето. — Но важното е, че сега целият свят ще може да й се наслади.
— Жалко, че не можеш да дойдеш с мен за цялата обиколка. Но Еди сигурно ще се ядоса, ако те отнема от него за цели четири месеца.
— Напълно е възможно — усмихна се Нина. — Като стана дума за Еди, трябва да отида да го намеря, така че до после.
— Забавлявай се. — Роуън вдигна чашата си в наздравица, след което каза на Мат: — С какво точно се занимаваш в ООП?
Мат се впусна в тирада, която обещаваше да бъде изпълнено с техническа терминология обобщение на работата му като проектант на роботизирани подводни съдове, а Нина тръгна из залата, търсейки Еди. Но преди да го намери, тя се сблъска с други познати лица.
— Здрасти!
— Нина! — извика радостно Мейси Шариф. Студентката по археология разговаряше с йорданците Карима Фаран и Ради Башир, тя — приятелка на Еди от годините му на наемник, той — продуцент от близкоизточна новинарска агенция.
— Как си?
— Добре, благодаря — отвърна Нина и я прегърна. — Как върви следването?
— Ами, нали се сещаш, че не бях кой знае колко силна ученичка? — рече Мейси с наперена усмивка. — Е, сега имам… само петици! Пет плюс дори! Понякога.
— Страхотно! Остават ти още година и половина, за да изкараш шестици — пък и както вече казах, ако искаш работа в АСН, след като се дипломираш, само ми кажи.
— Мисля, че ще искам. Благодаря. — Тя погледна покрай Нина. — Хей, това Грант ли е? — Нина кимна с глава, а очите на Мейси проблеснаха хищнически. — Отивам да го поздравя. Дали ще ме помни?