- Нашият живот не зависи от това.
- Може и да зависи, ако семейство Коил се появят. - Покрай вълнението от отварянето на Криптата и опасността от статуята, тя беше забравила, че над главите им е надвиснала и друга заплаха. - По дяволите! Те може дори да пътуват насам! Трябва да влезем вътре! - Тя се изправи пред Шанкарпа. - Виж, сигурна съм, че ако не се уплашиш и просто влезеш в прохода, няма да бъдеш нападнат и ще влезеш във вътрешната стая. Но времето ни изтича.
- В такъв случай трябва да спрем да се дърлим и да действаме, нали? - каза Еди... и пристъпи към тесния проход.
- Еди, не! - извика Нина, но остриетата вече се спускаха...
Най-дългият меч спря изведнъж, острието му почти докосваше слабините му.
- Уф! - извика той, усещайки как определени части от тялото му се свиват. - Добре, че се спря точно навреме.
- Да не си се побъркал? - изкрещя Нина. - Можеше да те убие!
- Или нещо по-лошо! Виж какво, все някой трябваше да мине оттук - и трябваше да се действа бързо, вместо да се спори. Добре, продължавам. - Той потисна едно потреперване и тръгна напред по коридора.
Дългият меч остана неподвижен, но останалите остриета се стрелнаха напред, а ятаганът се засили към врата му, като се спря изведнъж, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Оръжията се прибраха. Нова стъпка. Този път не се случи нищо. Явно не всяка плоча беше свързана с капана. Той продължи предпазливо напред.
Ваджрата полетя към него като стоманена топка за разбиване на стени и спря толкова близо до главата му, че заформилият се вихър разроши косата му. Последва го друг меч, който премина диагонално пред гърдите му. Четири ръце вече бяха атакували: а той се намираше по средата на пътя.
Още една стъпка...
Чакрамът разсече въздуха - и острието разряза ръкава и се заби в ръката му.
Нина изохка, готова да хукне към него.
- Не! - изръмжа той през зъби. - Не мърдай! То спря! - Ръката, която държеше чакрама, беше спряна от механизма, който ограничаваше движенията ѝ, но Еди просто се беше оказал малко по-близо и тя беше успяла да го закачи.
Той отстъпи встрани и изпъшка, когато металът се отдели от плътта му. Чакрамът се върна в първоначалното си положение, а върху острието му проблясваха капки кръв. Еди повдигна разрязания ръкав, за да огледа раната. Беше извадил много по-голям късмет от Кит; раната му се нуждаеше само от един-два шева.
Но това трябваше да почака. Потискайки страха си, Еди бавно продължи напред по коридора. Задвижиха се още три оръжия - като всяко едно спираше точно преди да нанесе удар. Кали наистина го пазеше.
Но пред него стоеше още едно препятствие.
- Добре, сега какво? - извика той, щом стигна до вдигнатия крак. Пространството под него беше съвсем малко по широко от тръбата в сградата на ООН; щеше да се събере, но щеше да му е тесничко.
- Някакви идеи? - попита Нина мъжете, които се бяха събрали около нея.
- Сигурно трябва да е като Шива на бойното поле - каза Джирилал. - Трябва да се престори на мъртъв и да засрами Кали заради яростта ѝ.
Легендата като че ли отговаряше на ситуацията, но Нина не беше съвсем склонна да я приеме - нито пък Еди, след като му предаде думите им.
- Ако грешиш, няма да се налага да се преструвам на мъртъв. Не мога ли да я затапя с нещо?
- Сигурна съм, че който я е сложил там, е помислил за това - отвърна тя. Подът под крака представляваше мозайка от по-малки плочки; тя предположи, че целта е да поддадат, ако върху тях се стовари по-голяма тежест.
- Според мен Джирилал е прав. Трябва да се плъзнеш под него и да се престориш на мъртъв - ако се опиташ да се измъкнеш, докато се спуска към теб, той ще се стовари отгоре ти и ще те довърши. Целият капан е свързан с вярата, че Кали няма да те убие, колкото и страшна да изглежда.
- Не ме е страх - рече той и започна да се подпъхва под крака. - Просто не искам в некролога ми да пише, че ме е размазал някакъв гигантски крак, като в проклетия „Монти Пайтън”. Ще се чувствам адски неловко.
Макар да беше страшно напрегната, Нина се усмихна на шегата.
- Некрологът ти няма да бъде написан още дълго време, Еди. Никой няма да се осмели да го направи.
- Добре, да се надяваме, че си права. - Вече се беше напъхал почти целият под крака...
Една плоча леко поддаде, тежестта му беше задействала поредния механизъм. С разтърсващо скърцане кракът започна да се спуска.
Инстинктът го подтикна да се маха оттам - но той го подтисна и застина неподвижен, докато кракът не се притисна в него. Той се опита да остане спокоен, докато натискът се увеличаваше, контролираше дишането си - но тежестта започна да изтласква въздуха от дробовете му.