Нина, като най-лека, първа спря заради грамадната купчина сняг, която беше събрала пред себе си. Тя надигна замаяно глава и видя двата снежни фонтана, които продължаваха да се плъзгат.
- Еди! - изкрещя тя, а потрошената вимана излетя през ръба на клисурата и се разби окончателно върху скалите.
Еди също забеляза внезапното изчезване на глайдера. Той протегна ръце и крака, за да забави плъзгането си и заби токовете на ботушите си в снега.
Усети как подметките му откъртват малки камъни от скованата от лед земя, а след това - нищо...
След миг се досети, че е спрял. Отърси снега от лицето си и внимателно се надигна. Двата му крака стърчаха от ръба на клисурата. На петнайсетина метра отдолу реката влачеше останките от виманата.
Той се издърпа нагоре към по-стабилна земя. Нина слизаше надолу по склона, препъвайки се, а Кит лежеше на една страна, спрял на трийсетина сантиметра от ръба на пропастта.
- Добре ли сте? - попита Еди с прегракнал глас.
Кит леко разклати лявата си китка.
- Ръката ми...
Еди я прегледа. Не му изглеждаше счупена, но предположи, че е лошо разтегната. Използва колана си, за да му направи импровизирана превръзка през рамото, и после двамата с Нина му помогнаха да се изправи.
- Намираме се на около шест километра от Гаурикунд — каза той, припомняйки си географията на терена от спускането им. - Смяташ ли, че ще се справиш?
Кит успя да се усмихне.
- Е, поне надолу по хълма ще успея.
- Ще се оправиш. Хвана ли го, Нина?
Тя подкрепяше индиеца от другата страна.
- Хванах го. Готов ли си, Кит?
- Готов съм.
Започнаха да се спускат по хълма.
- Значи... това е то археологията?
- Да. Не е ли страхотно? - попита Нина с натежал от сарказъм глас. - Точно когато си мислиш, че от това по-лошо няма накъде, и нещата отново се объркват.
В долината отекна буботещо тракане.
- Като сега, например - каза Еди. В далечината се виждаше червено-белият хеликоптер на семейство Коил, който се беше запътил към тях.
- О, Боже! - възропта Нина. - Защо не ни оставят на мира?
- Към онези храсти - каза Еди, сочейки към покрития със сняг храсталак наблизо. Двамата избутаха Кит дотам и се свиха край тях, наблюдавайки напрегнато приближаването на хеликоптера. Дали пътниците му бяха забелязали спускането на виманата - и сега Зек се подготвяше за стреля по оцелелите? Хеликоптерът се приближи, премина почти над главите им...
И продължи да се отдалечава на юг.
- Сигурно се връщат в Делхи - рече Нина, наблюдавайки го как изчезва в далечината.
- Страхотно - каза Еди. - Те ще са там след един час, а ние, ако имаме късмет, ще стигнем до Гаурикунд до падането на нощта. Може би трябваше да ги спрем на стоп.
Кит поклати глава.
- Дори аз предпочитам да ходя пеша.
Еди и Нина се усмихнаха, подхванаха Кит от двете страни и започнаха дългото пътуване в долината.
* * *
Изчисленията на Еди бяха точни: когато най-накрая стигнаха до Гаурикунд, вече беше се беше стъмнило. Първо се погрижиха за Кит, но основната му задача беше да се обади в квартирата на Интерпол в Делхи. За нещастие новините, които получи след доклада си, не бяха добри - семейство Коил вече бяха напуснали Индия на борда на частния си самолет.
Веднага беше уреден хеликоптер, който да откара изтощените пътешественици в столицата. След като докладва в Интерпол, Кит беше отведен да се погрижат за раните му. Нина и Еди също бяха разпитани, преди лекар да прегледа и техните наранявания, които бяха незначителни. След това ги оставиха сами в конферентната зала - нямаше какво повече да направят, освен да чакат тромавата бюрократична машина да се задвижи.
- Добре ли си? - попита Нина, отпуснала глава на рамото на съпруга си. Един телевизор със спрян звук, който беше монтиран на стойка в ъгъла, показваше CNN, където вървеше материал от посещението на президента Коул в Япония в навечерието на срещата на Г-20.
Еди зачопли с пръст превръзката върху раната, която беше получил от Кали.
- Всичките ми важни части са си на мястото, значи съм добре. А ти?
- И аз. Повече или по-малко. Мислех си за Джирилал. Той не заслужаваше да умре по този начин.
- Въобще не заслужаваше да умира. Но ни спаси живота. Два пъти. Това сигурно е добре за кармата му.
- Надявам се, че вярата му е помогнала накрая - каза навъсено Нина. - Но поне отново видя сина си и двамата изгладиха различията си.
Еди я погледна остро.