Еди стреля пръв, целейки се високо, за да компенсира липсата на точност на пистолета. Куршумите се посипаха върху плексигласовия покрив на приближаващия се хеликоптер. Той изпука, няколко куршума успяха да проникнат вътре, но нямаха достатъчно мощ, за да нанесат големи щети.
Но това не се отнасяше до гранатомета. От дулото му блъвна пушек и тъмната точка на гранатата се устреми към терасата…
Еди се хвърли зад вратата. Гранатата се взриви и покрай него се посипаха каменни късове. Точно преди да стреля, пилотът на хеликоптера беше променил посоката, уплашен от куршумите и стрелецът беше пропуснал входа на Криптата.
Но въпреки това взривът беше нанесъл достатъчно щети. Част от стълбището се откъсна с гръмотевичен трясък и се стовари в долината, последвана от парче от терасата.
Еди погледна навън.
— Гръм и мълнии!
— Любимите ми думи — изпъшка Нина, прикривайки се зад него. — Какво… олеле…
Сякаш някакъв великан беше отхапал част от терасата. Нямаше повече от половината, а останките от стълбището се въргаляха долу в ниското.
А след разрушаването на стълбата вече нямаше как да достигнат до долните тераси. Пропастта беше повече от девет метра: дори най-прочутият олимпиец не би успял да я прескочи.
Хеликоптерът се оттегли, а стрелецът издърпа гранатомета навътре, за да презареди. Еди провери пистолета си. Оставаха му само три патрона. Трябваше му наистина голям късмет, за да улучи някого на борда на хеликоптера, а тъй като пилотът вече знаеше, че е въоръжен, следващата граната вече щеше да бъде изстреляна от безопасно разстояние. РПГ-7 имаше обхват над половин километър.
— Да не би случайно да намери друг изход от тук?
Нина нещастно поклати глава.
— А ако потърсим въже и се спуснем долу?
— Ще отнеме много време. Трябва ни по-бърз начин… — Той се обърна назад.
— О, не! — рече твърдо тя, когато забеляза как очите му се впиват във виманата, която стоеше на върха на рампата.
— В никакъв случай. Няма да излетим оттук върху някакъв си проклет древен глайдер!
— Знаем, че работи — отвърна Еди, който повдигна Кит и го поведе към рампата. — Онзи твоя човек от Атлантида казва, че свещениците са слезли с него от планината.
— Това е било преди единайсет хиляди години! — възрази тя.
— Може пък това да не е чак толкова старо.
— Достатъчно старо е! Освен това не знаеш как да го управляваш!
— Карал съм глайдер — настоя Еди и тръгна да се изкачва по рампата. — Е, веднъж поне. Кит, ще се наложи да скочиш в него.
— Само да знаеш, че съм съгласен с Нина — отвърна Кит, присвивайки очи при всяка крачка. — Според мен не е безопасно.
— Да бъдеш улучен от проклетото ерпеге също не е!
— Лоша идея — промърмори Нина, бързайки към другата половина на рампата. — Много, много лоша.
— В началото беше много впечатлена — каза Еди, достигайки до виманата. Той помогна на несигурния индиец да се настани на платформата под крилото, след което огледа ракетата.
— Като археологическо откритие то е разтърсващо. Като самолет е по-скоро размазващо!
— Останалите машини работеха — може би и тази са я направили да трае вечно. Подай ми кибрита и се качвай на борда. — Той откъсна края на фитила и взе кибрита от Нина. — Така, мятай се на платформата и… се дръж здраво.
Нина легна до Кит. От дървените греди на крилата висяха кожени ремъци; тя предположи, че те задържат пътниците за местата им, но нямаше време да се привързва — просто ги уви около китките си и ги стисна здраво, опирайки краката си в рамката.
— Ох, по дяволите, какво правим…
Еди пална една кибритена клечка и я доближи до фитила. Той се запали със съскане и посипа искри.
— Хюстън, готови сме за полет! — извика той, нагласяйки се между Нина и Кит, и хвана въженцата, за да измъкне подпорите изпод плъзгачите на виманата.
Глайдерът измина със скърцане няколко сантиметра — и спря.
— Добре, не се получи както се надявах — рече Еди с намръщено лице. Той се хвана за нещо, което според него бяха ръчки за управление, и погледна назад, установявайки, че фитилът е почти изгорял. — Дайте да го поразклатим, преди да ни изстреля!
Те започнаха да клатят рамката. Плъзгачите изскърцаха и леко помръднаха.
— По-силно, по-силно! — извика Нина. — Поне този път наистина не искам да закъсам на пистата!