— Така! Остава ни само да се надяваме, че това нещо няма да се разпадне! — извика той.
Нина погледна напред. Докато подминаваха облака, тя забеляза едно село, което се гушеше в полите на планината.
— Колко е разстоянието?
— Около пет километра — но ще се опитам да стигна колкото се може по-навътре в долината — ох! — Виманата рязко пропадна, преминавайки от бурните възходящи течения в по-спокоен въздух.
— Няма да е зле, ъъъ, да премислиш — каза Нина.
— След всичко, което преживяхме, нямам намерение да умирам в самолетна катастрофа. — Той отново дръпна ръчките към себе си. — Може пък да хванем някой въздушен поток.
— А може и просто, нали се сещаш, да се приземим — възрази тя.
— Трябва да наберем още малко височина и после ще полетим право към долината.
— Долината, която е пълна с големи камъни и реки, както и други неща, в които не бихме искали да се блъснем?
— Я, колко е придирчива!
— Аз също подкрепям плана за незабавно приземяване — намеси се и Кит.
— И да вървиш надолу с тоя крак?
— По-добре, отколкото да остана без крака!
С приближаването към долината вятърът се засилваше. Еди вдигна носа на виманата, тя бавно започна да се издига.
— Видяхте ли? Знам какво правя — не съм просто едно красиво лице!
— Господи, дано си прав! — рече Нина.
Той изпухтя.
— Посочи ми един път, когато не съм бил прав.
— Когато отиде в Швейцария да спасяваш София и накрая се оказа, че й помагаш да открадне атомна бомба?
— Да, помислих си, че ще кажеш това — промърмори той, смушквайки Кит. — Виждаш ли, това е проблемът на брака. Съпругите помнят всяко проклето нещо…
— Ще си спомня думите ти, ако доживея да се оженя — отвърна Кит.
Еди се ухили, след което насочи вниманието си към опитите да задържи глайдера във въздуха. Трябваше да жертва скоростта за сметка на височината, като рискуваше да изгуби скорост всеки път, когато се издигаше.
Прелетяха над селото и криволичещата линия на реката, която течеше надолу към долината. Той леко зави, следвайки курса й.
— Виждате ли? Много по-добре е от ходенето.
— Остават ни още тринайсет километра — напомни му Нина. — Освен това се снижаваме.
— Планината също.
— Спускаме се все по-бързо.
— Мислех, че ти се иска да се спусна по-бързо!
— Еди!
— Ще успеем — увери я той.
Но вече бяха изгубили поне половината от първоначалната си височина. Еди отново вдигна носа, свистенето на вятъра леко започна да утихва с намаляването на скоростта им. Когато изравни, се почувства като безтегловност, както в увеселителните влакчета, след което отново започнаха да се спускат.
По-бързо от преди. Откъм повреденото крило се разнесе слабо съскане от разкъсваща се тъкан и виманата се наклони надолу. Еди бързо компенсира, но този път трябваше да вложи повече усилия.
— Добре де, ще стигнем само донякъде.
Нина започна да се оглежда за потенциално място за приземяване. Преминаваха над сравнително ниска предпланинска област в близост до селото, носеха се над неравни склонове, през които реката си беше прорязала клисура.
— Колко ни остава?
— Не знам — три километра. Ако извадим късмет.
— Добре, добре — рече Нина, опитвайки се да не изпадне в паника. — Дръж се вдясно, по-далеч от реката. — Тя се вгледа в далечината с присвити очи, забелязвайки тъмни сенки, които с приближаването им придобиваха форма. Бяха слезли до такава височина, където вече вирееше по-разнообразна растителност. — Еди, онези храсти — ако успеем да стигнем до тях, те ще омекотят кацането ни.
— Дано — отвърна той. Ако се движеха твърде бързо, щяха да минат право през тях — и да се забият в клисурата. — Дръжте се здраво!
Те се спуснаха към долината, профучавайки над вълнистия терен — който обаче се приближаваше застрашително бързо. Храстите бяха пръснати из долината като снопчета косми от четка за рисуване. Еди откри едно по-гъсто обрасло местенце и пресметна разстоянието до него. Ако забавеше максимално скоростта си и после се спуснеше рязко, би могъл да ги хване, преди отново опасно да ускори.
Тук важните думи бяха „би могъл“.
Той направи последни корекции в курса.
— Добре, спускаме се.
Кит изгледа приближаващата се растителност с все по-нещастно изражение на лицето.