— Страхотно — каза Еди. — Те ще са там след един час, а ние, ако имаме късмет, ще стигнем до Гаурикунд до падането на нощта. Може би трябваше да ги спрем на стоп.
Кит поклати глава.
— Дори аз предпочитам да ходя пеша.
Еди и Нина се усмихнаха, подхванаха Кит от двете страни и започнаха дългото пътуване в долината.
Изчисленията на Еди бяха точни: когато най-накрая стигнаха до Гаурикунд, вече беше се беше стъмнило. Първо се погрижиха за Кит, но основната му задача беше да се обади в квартирата на Интерпол в Делхи. За нещастие новините, които получи след доклада си, не бяха добри — семейство Коил вече бяха напуснали Индия на борда на частния си самолет.
Веднага беше уреден хеликоптер, който да откара изтощените пътешественици в столицата. След като докладва в Интерпол, Кит беше отведен да се погрижат за раните му. Нина и Еди също бяха разпитани, преди лекар да прегледа и техните наранявания, които бяха незначителни. След това ги оставиха сами в конферентната зала — нямаше какво повече да направят, освен да чакат тромавата бюрократична машина да се задвижи.
— Добре ли си? — попита Нина, отпуснала глава на рамото на съпруга си. Един телевизор със спрян звук, който беше монтиран на стойка в ъгъла, показваше CNN, където вървеше материал от посещението на президента Коул в Япония в навечерието на срещата на Г-20.
Еди зачопли с пръст превръзката върху раната, която беше получил от Кали.
— Всичките ми важни части са си на мястото, значи съм добре. А ти?
— И аз. Повече или по-малко. Мислех си за Джирилал. Той не заслужаваше да умре по този начин.
— Въобще не заслужаваше да умира. Но ни спаси живота. Два пъти. Това сигурно е добре за кармата му.
— Надявам се, че вярата му е помогнала накрая — каза навъсено Нина. — Но поне отново видя сина си и двамата изгладиха различията си.
Еди я погледна остро.
— Какво би трябвало да означава това?
— Означава… каквото е. — След миг осъзна какво е имал предвид. — Знаеш ли, това, че не искаш да говориш с баща си е твое решение и не означава, че всички останали се опитват да те накарат да го направиш.
— Да, да, да. Добре. Извинявай. — Той смени темата. — Обаче нищо не мога да кажа за кармата на Шанкарпа и останалите. Накрая минаха на наша страна, но все пак се опитаха да ни убият. Един бог знае на колко народ са видели сметката преди нас.
— Предполагам, че индийското правителство ще реши какво да прави с тях. Но поне Криптата оцеля сравнително непокътната. Което е от значение за нас.
— Но пък онези каменни плочи са у милото семейство Коил — напомни й той. — Така че каквото и да замислят, вече могат да го направят.
— Смятат да сложат край на сегашната цивилизация, ми каза Прамеш. За да можел да я изгради отново, но според неговите условия — и да наложи неговото апокалиптично виждане за Шива като световна религия.
Еди изсумтя развеселено.
— Изглеждаше доста разтревожен, когато Джирилал му каза, че общо взето е голям задник.
— Прамеш е истински вярващ — това, че един свят човек му казва, че Шива го е срам от постъпките му, сигурно е наранило ужасно егото му. Но какво всъщност планират да извършат? Той каза, че било свързано с манипулирането на информацията, но му бил нужен катализатор, нещо, което да накара милиони хора да търсят отговори — които от своя страна ще бъдат използвани, за да ги разгневят… — Тя погледна към телевизора. Материалът за визитата на Коул в Япония привършваше, графика показваше как последният кръг от обиколката му ще го отведе в Делхи. — Сигурно е свързано със срещата на Г-20. Това обяснява защо толкова много бързаха да се доберат до ведите на Шива — имат си краен срок. А ако искаш да поставиш началото на глобален хаос, избиването на група световни лидери е най-добрият катализатор, който ти трябва.
— Но как ще преминат през охраната? — попита Еди.
— Не знам, дявол да го вземе! — Той изненадано повдигна вежди при резкия й отговор. — Съжалявам, извинявай. — Тя изсумтя раздразнено. — Просто ме е яд, че се измъкнаха. И нямаме представа къде може да са отишли.
— Всъщност имаме. — Те се обърнаха и видяха Кит да влиза с накуцване в стаята, с патерица в едната ръка, а другата увесил в превръзка през рамото си. След него вървеше Мак, който се усмихна широко щом ги видя, както и още един мъж със слабо лице и увиснали мустаци, който изглеждаше не особено доволен от присъствието им — или поне от Еди.
— Кит! — извика Нина и скочи. — Добре ли си?