— Не мога да си те представя да се занимаваш с нещо различно от археологията.
— Страх ме е да си го помисля. През една лятна ваканция работих в офис и ненавиждах всяка една минута, прекарана там. Ами ти? Какво щеше да правиш, ако не се бяхме срещнали?
— Един бог знае. Сигурно щях да обикалям света и да се забърквам в неприятности.
— О, значи все същото.
— Ха-ха, по дяволите. Но сигурно щях да върша същата работа. В това съм най-добър. — Той погледна към рафта на отсрещната стена.
Нина проследи погледа му.
— За Хуго ли си мислиш? — попита меко тя. На рафта бяха подредени различни неща, свързани с миналото им; на кубинската керамична фигура на Фидел Кастро беше облегната снимка на Еди заедно с някакъв мъж, който имаше продълговата физиономия и забележителен нос.
— Да — отвърна Еди. — Щеше ми се да можеше да дойде на купона тази вечер. — Хуго Кастил, негов приятел и другар от наемническите му години, беше убит, докато издирваха Атлантида. — Както и някои други хора. Като Мици, например. — Той поклати глава. — Мамка му, май остарявам. Губя повече приятели, отколкото успявам да спечеля.
Тя го погледна съчувствено.
— Всеки, на когото си помогнал, ти е станал приятел, Еди. А такива има много. Повярвай ми, аз съм една от тях.
— Благодаря ти, скъпа. — Той я целуна по бузата. — Значи донякъде трябва да съм благодарен на Роуън за това, че се събрахме? Все пак май се оказва свестен тип.
— От твоите уста това звучи като висша похвала. — Тя отново се усмихна отнесено. — Когато бях още тийнейджърка, той тъкмо беше завършил университета и помагаше на родителите ми. Страшно си падах по него…
— Да, направо умирам да го чуя.
Тя го плесна леко по лицето.
— Не се тревожи. Аз направих своя избор. И мисля, че не сбърках. Обикновено…
Той я потупа игриво, изправи се и тръгна към кухнята.
— Ще пусна електрическата кана. Искаш ли нещо?
— Не, благодаря — извика тя след него. — Само един хубав сън. Изложбата се открива след два дни, а трябва да оправя още сто и едно неща!
— Какво?
— Казвам, че трябва да организирам хиляди неща. Утре няма да оставя телефона на мира. Това са радостите на мениджъра. — Тя се облегна назад, но се сети нещо. — Еди?
Никакъв отговор.
— Еди! — повтори тя на по-висок глас.
Той се появи на вратата.
— Да, чух те. Какво?
— Всъщност става въпрос точно за това дали ме чуваш. Или не. Всичко наред ли е?
— Защо да не е?
— Защото на партито два пъти не ме чу — дори когато бях точно зад теб. Освен това го забелязах още няколко пъти напоследък. Може би трябва да отидеш на лекар да те прегледа. Все пак — каза закачливо тя — през годините си се оказвал в близост до доста взривове.
На ъгловатото му лице се изписа странно изражение, което веднага я накара да съжали за лекомислието си. Тя се надигна и го погледна загрижено.
— Какво има, Еди?
Той седна до нея.
— Работата е, че… вече ходих на лекар.
— Какво? Кога?
— Преди два месеца. Проблемите се появиха след онази проклета зала с органа в пирамидата. — Нина си спомняше твърде добре древния капан в дълбините на пирамидата на Озирис, чиято цел беше да оглуши нарушителите с непоносимо силен звук. — Затова си взех час при специалист.
— Защо не ми каза?
Той сви рамене; не презрително, а някак примирено.
— Защото си мислех, че просто ще отмине. Преди винаги си е минавало от само себе си — както сама каза, доста взривове са избухвали край мен. Само че този път… не мина.
— Какво каза лекарят?
Той се изправи, отиде до кабинета и се върна с един кафяв плик.
— Да видим — каза той, изваждайки от него лист хартия. — „Перманентна промяна на слуховия праг поради многократно излагане на вредни нива на шум… умерена сензорна загуба на слуха при високите честоти…“ С две думи, слухът ми е прецакан.
Нина изведнъж изтръпна и цялото очарование от вечерта се изгуби.
— Завинаги ли?
Той я хвана за ръцете и я стисна успокояващо.
— Не съм напълно оглушал, а и той каза, че няма да се влоши повече. Просто няма да мога да чувам толкова добре като преди, като най-зле е при високочестотните звуци, като човешките гласове. Всъщност женските, най-вече.
Тя не знаеше как да реагира.
— О, Господи. Еди, това е…
Той се усмихна криво.
— Просто ако искаш да те чувам, ще трябва да ми намилаш с по-нисък глас.