Еди успя да прекоси половината коридор, преди индиецът да се огледа. Той стреснато скочи от стола си и се хвърли към контролната кутия на стената...
- На твое място не бих - рече Еди, насочил пистолета към главата му. Мъжът замръзна с протегната ръка на няколко сантиметра от червения бутон за тревога. - Сядай си на стола. Горе ръцете. - Пазачът се подчини. Еди се приближи до бюрото, без да сваля пистолета си от него. - Чисто е, Нина - извика той.
Нина дотича при него и насочи собствения си пистолет към пазача, докато Еди бързо го претърсваше.
- Разбирам какво имаше предвид за вратата - каза тя. - Сигурно тежи десет тона! Как ще минем през нея?
- Да попитаме този тук - отвърна Еди. Той подпря дулото на пистолета в брадичката на индиеца. - Как се отваря вратата?
- Натискаш... натискаш този бутон - заекна пазачът, сочейки контролното табло.
- Кой?
- На който пише „отвори”.
Нина огледа панела и откри един от бутоните, под който наистина пишеше „отвори”.
- Ха! Я виж ти!
- Честта е твоя, любов моя - каза Еди. Тя погледна подозрително към пазача, но като че ли единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше истинска загриженост, че в нея може да попадне куршум. Нина сви рамене и натисна бутона.
Проблеснаха жълти предупредителни светлини и в коридора се разнесе ниско механично бръмчене. С изненадваща за размерите ѝ скорост, вратата леко се отвори напред, демонстрирайки дебелината си от над шейсет сантиметра. Странно, но зад нея беше тъмно; Нина очакваше да види някаква контролна зала.
- Лесно беше.
- Това е бункер, не банков сейф - отвърна Еди. - Нали няма да ти се иска да чакаш пет минути отвън, докато към теб лети ядрена ракета.
- Прав си. - Тя погледна към пазача. - Какво ще правим с него?
Еди го цапардоса по главата с дръжката на пистолета. Мъжът се свлече на пода.
- Та какво за него?
- Явно фазата на изтънчеността приключи. - Тя мина през вратата и влезе в стаята зад нея.
Дори без осветление можеше да разбере, че е голяма. Малката крушка над входа осветяваше друго контролно табло. Над група превключватели за осветление се мъдреше бутон с надпис „Главно О”; тя го натисна. С пропукване над главата ѝ светнаха лампи. Тя се обърна...
Предположението ѝ, че семейство Коил бяха използвали бункера от Студената война за оперативен център, беше погрешно. Те бяха намерили по-впечатляващ начин да го използват - стаята беше превърната в техен частен музей, в който бяха изложени някои от най-великите световни съкровища. Еди мина покрай нея, за да проучи някакви врати в дъното, но Нина не можеше да откъсне поглед от съдържанието на стаята.
Доминираше статуята на Давид, но мраморната фигура беше заобиколена от други артефакти с равна - а може би и по-голяма - стойност. От всяка страна го пазеха четворка керамични воини, откраднати от мащабните археологически разкопки на Криптата на Първия император в Сиан. Пред тях, монтирано на стойка, на височина от около метър и половина се издигаше изваяно парче от полирано сребро. Овалният отвор в центъра му съдържаше голям къс от някакво черно стъкло. Черният камък, свещеният мюсюлмански артефакт, за който се твърдеше, че е поставен в Мека от самия Мохамед.
Разхождайки се из бункера, Нина разпозна безброй други съкровища. Знамето и плащът на Мохамед, откраднати от Топкапъ сарай в Турция, Антикитерския механизъм от Атина... Имаше дори артефакти, които не й бяха познати, но за които семейство Коил бяха решили, че отговарят на собствените им критерии за „защита” - рисунка върху коприна на жена, облечена с феодално японско кимоно; някакъв каменен олтар, върху който беше гравиран надпис на непознат език...
- Мили Боже! - ахна тя.
Еди се върна от изследователската си експедиция, при която беше открил доста просторни жилищни помещения зад една от вратите. Той огледа невероятната колекция.
- Направо ми взе думите от устата. Никак не е зле.
- Не, друго имам предвид - погледни ей това - каза Нина и тръгна към един от предметите в периферията. Груба фигурка, издялана от странен лилав камък...
- Отмъкнали са Принс от офиса ти? - попита Еди. - Гадни копелета!
- Не е същият - каза Нина. Фигурката беше заела различна поза от тази на примитивната скулптура, която бяха открили в Пирамидата на Озирис. Нищо не подсказваше защо семейство Коил са я сметнали за толкова важна, че да я откраднат, нито откъде са я отнесли. Въобще не изглеждаше на мястото си след всичките невероятни съкровища около нея, както близнакът й изглеждаше странно в Криптата на египетския бог-крал... но самият факт, че беше тук, подсказваше, че в тази фигурка - в двете, всъщност - има много повече, отколкото изглежда.