— Май вече няма защо да се притесняваме, че ще измръзнем до смърт — каза тя на Пробст, преди да осъзнае, че опасността изобщо не е отминала.
Вторият сноумобил се приближаваше. А при падането си тя беше изпуснала последната ракета.
Беше беззащитна.
Еди откри резервния пълнител в колана на мъртвия мъж. Той зареди оръжието и хукна покрай разбития корпус, забелязвайки червените стопове на оцелелия сноумобил да подминават горящите останки от крилото.
Водачът му се намираше далеч от обхвата на картечния пистолет. Трябваше да се спусне колкото се може по-бързо по хълма, за да успее да спаси Нина — но как?
Северното сияние се отразяваше в едно незасегнато парче от самолета, което лежеше на земята. Това беше една възможност…
Нина издърпа Пробст в пилотската кабина. Преградата нямаше да им гарантира кой знае каква защита, но беше по-добре от нищо.
Сноумобилът спря. Нина надникна предпазливо през вратата и забеляза една призрачна фигура да слиза от машината. Човекът държеше пистолет в дясната си ръка… след което бръкна с лявата в джоба си и извади нещо друго.
Граната.
— Ох, мамка му! — прошепна Нина и се оттегли в кабината, но тя нямаше солидна врата, която да се затваря, а само един лек, плъзгащ се панел. Никаква защита. Нина можеше да се измъкне пред счупения прозорец, но това означаваше да остави Пробст сам да посрещне смъртта. Пък и дори да го направеше, нямаше къде да избяга — на сто километра във всяка посока имаше единствено брулен от ветровете лед.
Мъжът пъхна пръста си в гривната на предпазителя и го издърпа…
След което се обърна назад, чувайки странен шум зад гърба си.
Еди летеше надолу по склона, яхнал откъснатия капак от самолета като шейна и виеше като банши. Изненаданият мъж започна да прехвърля гранатата и пистолета, опитвайки се да смени местата им, без да изпуска щифта на гранатата и да я взриви. Той вдигна пистолета…
Еди направи същото. Компактното оръжие блъвна огън. Куршумите зачаткаха по останките, които се намираха зад мишената му, но един от тях улучи и от бедрото на мъжа бликна кръв. Той изкрещя и инстинктивно пусна на земята всичко, което държеше в ръце, за да затисне раната си, и падна…
Върху собствената си граната.
Еди скочи от капака и прикри главата си с ръце.
— Граната! — изкрещя той.
Този път експлозията беше доста по-приглушена. По ръба на новия димящ кратер, който се появи в леда, изпопадаха късчета от злощастния стрелец.
Еди се изправи, заобиколи кървавото петно и се приближи до разбития корпус.
— Нина! Добре ли си? — Тя се появи на входа, изпълнена с облекчение и го прегърна. Той я целуна и видя Пробст в кабината. — Добре ли си? — Германецът кимна. — А другият?
— Той е мъртъв — отвърна Пробст с безизразен глас.
— По дяволите… — Еди забеляза, че част от уредите все още са активни, включително радиото. — Дали заглушителят все още работи?
Пробст се заслуша в електронните шумове.
— Да. Радиото няма достатъчно мощност да го пробие, не и на резервна мощност.
— Тогава трябва да го спрем. — Той погледна към блясъка над хоризонта, след което погледът му се прехвърли към сноумобила. — Мисля да навестим новите ни съседи — каза той, проверявайки останалите муниции.
— Идвам с теб — каза Нина.
— Не, оставаш с него.
— Еди, ще дойда с теб — каза тя непокорно, събирайки разни неща от комплекта за оцеляване — две спасителни одеяла, малка ролка тиксо и компактен маслен радиатор. Започна да лепи одеялата върху счупения прозорец. — Мисля, че там има и други хора освен Прамеш и Ванита. Ще ти трябва всичката помощ, която можеш да събереш. — След като монтира импровизирания капак, тя помогна на Пробст да се настани в пилотската седалка, зави го с другото одеяло и довлече радиатора до контролната конзола. — Валтер, веднага щом изключим заглушителя, започни да излъчваш сигнал за помощ.
— Колко време ще ви трябва? — попита той. Малката стъклена тръбичка, която беше монтирана отстрани на радиатора, показваше нивото на маслото вътре; предвид малките размери на резервоара, едва ли щеше да издържи дълго.
— Ако не сме готови до един час, сигурно изобщо няма да го направим. — След като излязоха, Нина дръпна плъзгащата се секция и се обърна към Еди. — Добре, да вървим.