— Сериозно. Няма да идваш — каза той, но тя мина покрай него и се отправи към сноумобила.
— О, сериозно, идвам.
— Нямаш оръжие.
Нина измъкна картечния пистолет на мъжа от взривения сноумобил.
— Вече имам. — Тя тръгна през снега към чакащата ги машина, възседна я и попита: — Кой е наред да кара?
33.
Спуснаха се надолу по ледения хълм; караше Еди. Под неизменната светлина на северното сияние беше лесно да се следват дирите на двата сноумобила.
Не че щяха да се поколебаят накъде да тръгнат. Колкото повече се приближаваха към гребена на хълма, толкова по-ярко ставаше сиянието.
— Имаш ли план? — попита Нина.
— Първо да видим с какво си имаме работа. — Те стигнаха до хребета… и пред тях се появи радарната станция „DYE-А“.
Снимките от интернет не ги бяха подготвили напълно за онова, което се разкри пред очите им. Основната структура, „панелната сграда“, представляваше огромен черен блок, висок над трийсет и пет метра — и това без радарния купол, който се издигаше върху централната част на сградата. Самият купол беше осветен отвътре; когато Еди го беше зърнал от самолета, той грееше в яркосиньо, но сега във вътрешността му пулсираха различни цветове, подсилена версия на сиянието над главите им. До него комуникационни мачти се редуваха със сателитни чинии.
Ярки прожектори осветяваха заобикалящия терен и разкриваха, че панелната сграда е построена в подобна на кратер вдлъбнатина в леда. Черните стени поглъщаха и малкото топлина, която идваше от слънцето по тези ширини, и нагряваха въздуха около себе си достатъчно, за да спре настъплението на леда. Основният блок се издигаше върху четири масивни крака — хидравлични крикове, които можеха да повдигнат станцията по-високо в случай, че преспите станат твърде големи.
Радарната инсталация не беше единствената сграда в съоръжението. Имаше още няколко по-малки постройки, струпани встрани, а в края на дългата самолетна писта беше построен хангар. От него до вдлъбнатината под панелната сграда водеше пътека, маркирана с поредица осветителни тела, закрепени на стълбове, която преминаваше в покрит мост до най-ниския етаж.
— Като че ли са се разположили доста удобно — каза Еди, влизайки в хангара. Той забеляза редица големи цилиндрични резервоари. — Сигурно са пълни с гориво — достатъчно да им стигне за месеци наред.
— Колкото сметнат, че е необходимо, преди да се осмелят да си подадат носовете навън след апокалипсиса — предположи Нина. — Какво ще правим?
Той огледа района за признаци на живот.
— Виждаш ли някого?
Нина се взря, присвила очи от силния вятър.
— Не. — Тя погледна нагоре към прозорците, които бяха малки и малко на брой, с цел съхраняване на топлината; всички светеха, но не се забелязваха никакви силуети покрай тях. — Край прозорците също изглежда чисто.
— Добре, да намерим нещо за чупене.
— Казвала ли съм ти, че обожавам изтънчеността ти — пошегува се Нина, когато двамата тръгнаха предпазливо към покрития мост. Сигурно нямаше да мине много време, преди някой да се досети, че мъжете, изпратени да довършат оцелелите, закъсняват твърде много. — Уха, чакай малко! Виж това.
Една широка рампа се спускаше към падината под основната сграда и преминаваше в пътека, прокопана до квадратна метална структура, която се простираше до основата на радарната станция и продължаваше в леда под нея. Пътеката водеше до две големи плъзгащи се врати.
— Това е асансьор — досети се тя.
— Голям асансьор — добави Еди.
— Много голям. Достатъчен да поеме цялото оборудване за бункер от Студената война… или Давид на Микеланджело, не мислиш ли?
— И то с лекота. — До плъзгащите се врати се забелязваше капак на люк. — Може би ще успеем да проникнем през него. Току-виж имало стълба.
— А може просто, нали се сещаш, да използваме асансьора — каза тя, докато се спускаха по рампата.
— Това може да ни издаде. Виждаш ли? Изтънчен съм.
Двамата стигнаха до люка.
— Заключен ли е? — попита Нина, когато Еди опита дръжката му.
— Че кой ще се опита да влезе през него, Нанук от Севера? — Той започна да го дърпа силно, докато ледът, който го блокираше, не се натроши. След като го отвори, пъхна вътре пистолета.
Никой не ги чакаше. Входът водеше към аварийна стълба, която се спускаше паралелно с асансьора. Еди се вмъкна и стъпи на нея, но преди да започне да се изкачва, погледна през решетките надолу. Шахтата се спускаше в мрака, осветявана единствено от малки аварийни лампи.