— Дявол да го време! Колко ли е дълбока?
— Не знам, но според мен са построили бункера достатъчно дълбоко, за да издържи на ядрена атака… — Гласът й секна.
— Какво има? — попита Еди, преди някаква форма на брачна телепатия — или усещане за неизбежното — му подсказа отговора. — О, за бога! Искаш да слезем долу, нали?
— Когато американските военни са ти построили някакъв вид миниатюрен NORAD, защо да не се възползваш от него? Каквото и да правят семейство Коил, то сигурно започва от тук.
— Това си е доста дълго спускане.
— Ами бихме могли да използваме асансьора…
Еди изсумтя неодобрително, след това се хвана за стълбата.
— Добре де. Но за бога, гледай да не се подхлъзнеш. — Той започна да се спуска надолу, подметките му затракаха по металните стъпала.
Нина го последва. В началото спускането беше лесно, но след няколко минути мускулите я заболяха — а дъното на шахтата не изглеждаше по-близо.
— Току-що ми мина една депресираща мисъл.
— Да, точно това исках да чуя — отвърна Еди. — Каква?
— А ако са изкопали бункера в земята? На места гренландската ледена покривка достига до три километра.
— Ако ще трябва да слизаме по трикилометрова стълба — предупреди я той, — направо те хващам и те мятам долу по бързия начин!
— Ами не мисля, че ще е чак толкова — каза тя. Но въпреки това все по-често поглеждаше надолу, с надеждата, че ще забележи дъното.
То се появи след около пет минути — все още далеч, но поне слабо осветеният сивкав под се виждаше накрая на поредицата светлини. Гледката ги стимулира и те започнаха да се спускат по-бързо.
Най-накрая стигнаха до дъното. Еди слезе върху поредното мостче и тръгна към люка, който се виждаше в края му. Истинското дъно на шахтата се намираше на около два метра под тях — бетонен блок, покрит със заледена вода. Докато Нина слизаше зад него и разтръскваше с облекчение ръцете си, той открехна металната врата.
От другата й страна имаше още сив бетон. Посрещна го полъх от топъл въздух; нататък продължаваше широк коридор, осветен от флуоресцентни лампи. Люкът се отваряше в ниша от едната му страна, затова Еди нямаше видимост по дължината на коридора. Той махна с ръка на Нина да не мърда, извади пистолета си, пристъпи напред и надникна зад ъгъла.
Коридорът беше дълъг около десетина метра. На края му имаше метална врата, боядисана в тъмнозелено. В една по-голяма ниша на противоположната страна имаше бюро с лъскав лаптоп, в ярък контраст с тромавото му обкръжение, остатък от Студената война. Един индиец убиваше времето по абсолютно същия начин, като всеки отегчен чиновник в офис: сърфираше в интернет.
— Има един мъж — прошепна Еди на Нина — и една грамадна врата. Намерихме бункера. — Той стисна здраво пистолета си. — Чакай ме тук.
Той погледна дали мъжът е все така заплеснат в компютъра, след което се плъзна зад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Пазачът щеше да забележи всеки момент нарушителя…
Еди успя да прекоси половината коридор, преди индиецът да се огледа. Той стреснато скочи от стола си и се хвърли към контролната кутия на стената…
— На твое място не бих — рече Еди, насочил пистолета към главата му. Мъжът замръзна с протегната ръка на няколко сантиметра от червения бутон за тревога. — Сядай си на стола. Горе ръцете. — Пазачът се подчини. Еди се приближи до бюрото, без да сваля пистолета си от него. — Чисто е, Нина — извика той.
Нина дотича при него и насочи собствения си пистолет към пазача, докато Еди бързо го претърсваше.
— Разбирам какво имаше предвид за вратата — каза тя. — Сигурно тежи десет тона! Как ще минем през нея?
— Да попитаме този тук — отвърна Еди. Той подпря дулото на пистолета в брадичката на индиеца. — Как се отваря вратата?
— Натискаш… натискаш този бутон — заекна пазачът, сочейки контролното табло.
— Кой?
— На който пише „отвори“.
Нина огледа панела и откри един от бутоните, под който наистина пишеше „отвори“.
— Ха! Я виж ти!
— Честта е твоя, любов моя — каза Еди. Тя погледна подозрително към пазача, но като че ли единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше истинска загриженост, че в нея може да попадне куршум. Нина сви рамене и натисна бутона.