На Нина въобще не й беше забавно.
— Защо не ми каза?
— Ами… знаеш ме какъв съм. Не мога да се примиря, че не съм на сто процента в нещо.
— Да, забелязала съм го. — Тя успя да се усмихне леко.
— Пфу. Но да, това ме накара да се замисля. Щом едно нещо тръгва да си заминава, какво ли следва после?
— Затова ли прекарваш толкова време във фитнеса? Бориш се с неизбежните опустошения на възрастта?
— Ей! — възрази той. — Трийсет и осем години не е старост. Освен това съм във върхова форма — ходя във фитнеса само за да не затлъстея от проклетото седене по цял ден в офиса. Трябва и ти да идваш с мен.
— Да не би да казваш, че съм надебеляла?
Той се престори, че я оглежда критично.
— Задникът ти е истинска красота. Освен това жените винаги изглеждат по-добре, когато са позакръглени.
— Значи наистина твърдиш, че имам дебел задник! — Те се спогледаха усмихнати, след което Нина отново стана сериозна. — Какво мислиш да правиш сега?
— Нищо не мога да направя. Не мога да вляза във форма с тренировки, както стана след като си счупих ръката — няма как да вдигам тежести с ушите си. Просто трябва да стоя далеч от силни шумове. — Той я погледна унило. — Какъв майтап — докторът ме попита дали през последните години съм се намирал в близост до силни звуци. Помислих си, боже, откъде да започна? Под реактивен самолет, докато той излита, бягайки от избухваща електроцентрала, обстрелван от стелт с авиационни бомби…
Нина го потупа по рамото.
— Знаеш, че бих предпочела спокойния живот.
— Сигурно…
Тя изсумтя.
— О, боже — наистина ти липсва екшънът, а?
— Не, не — възрази той. — Е, добре де, малко. Та нали това ми е работата?
— Може би, но ми се иска да не стигаш чак до такива крайности. Екзотични пътувания, невероятни исторически открития — подобни вълнения са ми достатъчни. Няма нужда да има и танкове и картечници! — Тя го целуна по бузата.
— През последните четири години ти се грижеше за мен във всичко, което преживяхме. Сега вече можеш да го караш по-леко. Заслужил си си го.
— Ами, добре… — Той и върна целувката. — Стига само да не става скучно.
— Ще се опитам да намеря златната среда. — Тя отново го целуна и се изправи. — Хайде да си лягаме. Мисля, че има доста вълнуващи неща, с които да се занимаваме там.
— Имам някакви идеи, но ти винаги ме наричаш „перверзник“, когато ти ги предложа! — Той тръгна след нея към спалнята, но телефонът му иззвъня. — Господи, кой ли е пък сега? — промърмори той, изваждайки го от джоба си. — Ало? А, бабче, здрасти. Мислех, че си си легнала. — Той се заслуша, потропвайки нетърпеливо с крак, докато баба му започна спокойно да обяснява какъв е проблемът. — Какво? Не, бабче, за филмовите канали се плаща допълнително. Затова не можеш да ги гледаш. Освен това бъди сигурна, че филмите на Грант няма да ти харесат.
— Ще те чакам вътре — каза Нина с усмивка, влизайки в спалнята.
Еди я изпрати с примирен поглед.
— Не, бабче, не — със сигурност не ти трябва да гледаш точно тези канали! Лягай си, чу ли? Да, да, ще се видим утре. Добре, бабче, лека нощ. Чао. — Той прекъсна разговора. — По дяволите! Дори в собствената си къща нямаме време за нас.
— Само още два дни и най-накрая ще се отдадем на приятна, спокойна почивка — увери го тя.
Както беше предположила, Нина прекара голяма част от следващия ден в разговори по телефона. Изложбата „Съкровищата на Атлантида“, която показваше множество древни артефакти, открити от Агенцията за световно наследство в потъналите руини на Атлантида, щеше да започне четиримесечно турне в шестнайсет града на четиринайсет държави. Въпреки че беше прехвърлила част от организационните въпроси на Роуън Шарп и няколко други хора, за директора на АСН оставаха твърде много задачи, които, честно казано, я изтощаваха.
— О, Господи — въздъхна тя, разтърквайки очи след приключването на един особено продължителен разговор. — Следващият път, когато се наложи да си имам работа с тайните служби, просто направи едно анонимно обаждане и им кажи, че съм комунист или нещо подобно, за да ме вкарат в черния си списък и повече да не се налага да се разправям с тях!
— Много проблеми? — попита Еди, който седеше на един стол, вдигнал краката си на бюрото, докато я чакаше да приключи с разговора.
— Точно. Интерпол предложи ООН да увеличи охраната на изложбата, защото всички ги е подгонила параноята след кражбата на Давид на Микеланджело, но сега пък градският съвет на Фриско се оплаква, защото не искат да плащат допълнително за това и на всичкото отгоре тайните служби изпадат в истерия, защото трябва да проверяват всички новоназначени. Освен това от кабинета на кмета не спират да добавят хора към ВИП списъка, понеже очевидно всички искат да се срещнат с президента, а „мъжете в черно“ трябва да проучат и всички нови гости. И незнайно защо са решили, че аз съм виновна за това.