Проблеснаха жълти предупредителни светлини и в коридора се разнесе ниско механично бръмчене. С изненадваща за размерите й скорост, вратата леко се отвори напред, демонстрирайки дебелината си от над шейсет сантиметра. Странно, но зад нея беше тъмно; Нина очакваше да види някаква контролна зала.
— Лесно беше.
— Това е бункер, не банков сейф — отвърна Еди. — Нали няма да ти се иска да чакаш пет минути отвън, докато към теб лети ядрена ракета.
— Прав си. — Тя погледна към пазача. — Какво ще правим с него?
Еди го цапардоса по главата с дръжката на пистолета. Мъжът се свлече на пода.
— Та какво за него?
— Явно фазата на изтънчеността приключи. — Тя мина през вратата и влезе в стаята зад нея.
Дори без осветление можеше да разбере, че е голяма. Малката крушка над входа осветяваше друго контролно табло. Над група превключватели за осветление се мъдреше бутон с надпис „Главно О“; тя го натисна. С пропукване над главата й светнаха лампи. Тя се обърна…
Предположението й, че семейство Коил бяха използвали бункера от Студената война за оперативен център, беше погрешно. Те бяха намерили по-впечатляващ начин да го използват — стаята беше превърната в техен частен музей, в който бяха изложени някои от най-великите световни съкровища. Еди мина покрай нея, за да проучи някакви врати в дъното, но Нина не можеше да откъсне поглед от съдържанието на стаята.
Доминираше статуята на Давид, но мраморната фигура беше заобиколена от други артефакти с равна — а може би и по-голяма — стойност. От всяка страна го пазеха четворка керамични воини, откраднати от мащабните археологически разкопки на Криптата на Първия император в Сиан. Пред тях, монтирано на стойка, на височина от около метър и половина се издигаше изваяно парче от полирано сребро. Овалният отвор в центъра му съдържаше голям къс от някакво черно стъкло. Черният камък, свещеният мюсюлмански артефакт, за който се твърдеше, че е поставен в Мека от самия Мохамед.
Разхождайки се из бункера, Нина разпозна безброй други съкровища. Знамето и плащът на Мохамед, откраднати от Топкапъ сарай в Турция, Антикитерския механизъм от Атина… Имаше дори артефакти, които не й бяха познати, но за които семейство Коил бяха решили, че отговарят на собствените им критерии за „защита“ — рисунка върху коприна на жена, облечена с феодално японско кимоно; някакъв каменен олтар, върху който беше гравиран надпис на непознат език…
— Мили боже! — ахна тя.
Еди се върна от изследователската си експедиция, при която беше открил доста просторни жилищни помещения зад една от вратите. Той огледа невероятната колекция.
— Направо ми взе думите от устата. Никак не е зле.
— Не, друго имам предвид — погледни ей това — каза Нина и тръгна към един от предметите в периферията. Груба фигурка, издялана от странен лилав камък…
— Отмъкнали са Принс от офиса ти? — попита Еди. — Гадни копелета!
— Не е същият — каза Нина. Фигурката беше заела различна поза от тази на примитивната скулптура, която бяха открили в Пирамидата на Озирис. Нищо не подсказваше защо семейство Коил са я сметнали за толкова важна, че да я откраднат, нито откъде са я отнесли. Въобще не изглеждаше на мястото си след всичките невероятни съкровища около нея, както близнакът й изглеждаше странно в Криптата на египетския бог-крал… но самият факт, че беше тук, подсказваше, че в тази фигурка — в двете, всъщност — има много повече, отколкото изглежда.
Но все пак беше ясно кои съкровища се струваха най-ценни на семейство Коил. В средата на фантастичната изложба беше поставен сандъкът от Криптата на Шива. Той беше затворен, но след като повдигна капака, Нина откри, че каменните плочи са все още вътре. Несъмнено древните текстове вече бяха сканирани, преведени и анализирани от Кексия. Семейство Коил разполагаха с всичко, от което се нуждаеха, за да разпространят собствената си изопачена интерпретация на посланията на техния бог.
Тя отстъпи назад.
— Намерихме всичко — сега просто трябва да се погрижим да бъдат върнати по местата си.
— Първо трябва да спрем заглушителя — каза Еди.
— Това е по твоята част. По-добре да тръгваме. — Те излязоха от бункера и тръгнаха към мястото, където бяха оставили изпадналия в безсъзнание пазач. — Макар че изобщо не умирам от желание да се качвам по онази стълба.
Еди й се усмихна уморено.
— Трябва да призная, че и на мен започна да ми допада идеята да използваме асансьора…