Но някой вече ги беше изпреварил.
Вратите на единия асансьор се плъзнаха встрани и разкриха Зак и Тандон. Двамата мъже насочиха пистолетите си към тях, сложили показалци на спусъците.
Нито Еди, нито Нина вдигнаха оръжията си. Те замръзнаха на място.
— По дяволите — промърмори Еди.
— Пуснете оръжията — каза Зек и леко се усмихна, когато те се подчиниха. — Наистина си невероятен, Чейс. Какво трябва да направи човек, за да те убие?
— Куршум в главата ще свърши работа — каза Тандон и ритна встрани оставените на пода картечни пистолети. После притисна дуло към слепоочието на Еди. Англичанинът се напрегна, Нина шумно си пое дъх. — Но… Господин Коил иска да ви види преди това.
— Какви сме късметлии — каза Еди, когато пистолетът се отмести от главата му. — Как е разбрал, че сме тук?
Зек кимна към лаптопа.
— Има уебкамера, свързана със стаята на охраната. Щом видях, че пазачът не е на мястото си, превъртях записа — и ето ви и вас.
— Размърдайте се — заповяда Тандон. — Влизайте в асансьора.
Подемникът представляваше широка квадратна платформа, оградена от парапет, но без стени. Нина и Еди неохотно се качиха в нея. Докато индиецът ги държеше на мушка, Зек довлече изпадналия в безсъзнание пазач в асансьора. Когато всички бяха вече вътре, Тандон натисна един бутон и вратите се затвориха с дрънчене. Двигателите нададоха вой и асансьорът започна своето дълго пътуване към повърхността.
Пътуването им приключи при най-долния етаж на панелната сграда. Други двама въоръжени мъже ги чакаха при отворените врати. Единият подхвана пазача и го отнесе някъде, докато Зек и Тандон избутаха Нина и Еди навън.
— Нагоре по стъпалата — рече Зек, сочейки към стълбището.
Изчистеният военен стил на долния етаж отстъпи пред много по-високотехнологична среда. Цели два етажа от старата радарна станция бяха изтърбушени и превърнати в масивни бази данни, редове от компютри, които обработваха информация.
— Господи — каза Еди, докато продължаваха да се изкачват. — Всичко това — само за да могат да играят „Тетрис“?
— Това е част от плана им — осъзна Нина. — Прамеш каза, че има архиви, в които съхранява цялата информация, за да не бъде изгубена, когато цивилизацията се сгромоляса. Това сигурно е един от тях. Той записва всеки бит информация, който минава през интернет.
— Да, защото точно от това ще има нужда светът след апокалипсиса — забавни домашни животни и порно.
— Убедена съм, че много внимателно ще се подбере кое ще оцелее и кое „случайно“ ще бъде изгубено за историята.
Зек ги изгледа странно.
— Какво искате да кажете с тоя апокалипсис?
Нина и Еди се спогледаха.
— Докато са обсъждали плана, ти си бил в кенефа, а? — попита го Еди. — Или пък просто са пропуснали да ти кажат тази част?
— Казано ти е всичко, което трябва да знаеш — рече твърдо Тандон на Зек, докато продължаваха да се изкачват по стълбите. На следващия етаж очевидно се намираха жилищните помещения; следващият беше същият, но обзаведен по-скъпо — дори в Арктика семейство Коил отказваха да се лишат от удобствата на богатия живот.
Стълбището свършваше тук, но щяха да продължат да се изкачват. Нина и Еди бяха отведени по един къс коридор до друга вита стълба, която водеше през средата на сградата до гигантския купол. Тя ги преведе през един индустриален етаж, в който големи — и съдейки по вида им, останали от епохата на Студената война — електрически трансформатори жужаха застрашително. Някога те бяха захранвали гигантската радарна антена; сега осигуряваха енергия за гигантското кълбовидно светлинно шоу, което беше заело мястото й.
— Доктор Уайлд — разнесе се познат глас, щом влязоха в инфотария. — И господин Чейс. — Прамеш Коил стоеше заедно с жена си на една кръгла платформа в средата на купола.
Ванита ги изгледа с отвращение.
— Защо са още живи?
— Преминали са през много препятствия, за да стигнат дотук, Ванита — каза Коил. На лицето му се изписа самодоволство, примесено с гордост, когато с театрален жест им посочи гигантските екрани. — Доведете ги на мостчето. Може да им позволим да наблюдават края на Кали-юга.
— Само се фукаш — каза тя с кавгаджийски тон, докато Зек, Тандон и още един пазач водеха Нина и Еди нагоре по витите стъпала. — Трябва просто да ги убием.
— Скоро, любов моя, скоро — отвърна той, поглеждайки към два екрана, които показваха картина от летателен апарат. Самолетът кръжеше над някакъв град и светлините му примигваха отдолу. Погледът му се прехвърли на новинарската емисия. — Почти е време да започваме — лидерите на Г-20 се събраха.