Макар и защитени от колоната, Нина и Еди бяха отхвърлени от взривната вълна, която разтърси колосалната сграда. Части горящо фибростъкло заваляха около тях. Еди изчетка няколко искрици от тавата си и пропълзя към ъгъла, откъдето видя сгромолясването на комуникационните мачти.
- Мисля, че няма защо да се притесняваме повече за заглушителя.
- Както и за всичко друго - добави Нина. - Цялата сграда ще изгори - трябва да... - Гласът ѝ секна.
- Какво? - попита Еди, подозирайки, че отговорът няма да му хареса.
- Сейфът - изпъшка тя. - Оставихме вратата му отворена - ако сградата се сгромоляса, останките ще паднат през асансьора в шахтата и ще унищожат всички съкровища!
- Нека позная - искаш да слезем долу и да спасим всичко? Доста зор ще видим, като помъкнем оная статуя към асансьора!
- Няма да изнасяме нищо, просто ще се погрижим да ги запазим. Еди, трябва да го направим - продължи умоляващо тя. - Не можем да ги оставим да бъдат унищожени! Видя колко е дебела вратата - трябва само да я затворим. Дори сградата да се срути, някой все ще успее да измъкне нещо оттам!
- Да, може и да намерят нашите останки, ако сме все още там, когато това се случи! - Но той разбираше добре мисълта й. Войната, която семейство Коил планираха, беше осуетена, но ако колекцията им от откраднати съкровища бъдеше унищожена, те пак щяха да се смеят последни. - Добре де, добре. Но трябва да действаме бързо. Не знам още колко дълго ще издържи това място.
Нина се изправи.
- Първо трябва да слезем от този покрив. - Тя внимателно се приближи до ръба и погледна към огряната от северното сияние равнина. Долу няколко човека тичаха към една от по-малките сгради в периферията на базата.
- Къде отиват те?
- В някое аварийно убежище, сигурно - каза Еди, повече заинтригуван от сградата, върху която се намираха. От края на покрива надолу се спускаше стълба. - Да вървим!
Избягвайки горящите отломки, те побягнаха към стълбата и се спуснаха до късо мостче. На другия му край имаше врата; Еди я отвори с ритник. Тясна стълба водеше надолу във вътрешността на панелната сграда. Въздухът вече се беше задимил.
Те тръгнаха надолу. Еди присвиваше очи от болка заради побоя, който беше отнесъл от Тандон. Щом стигнаха, той задържа Нина и провери дали вратата не е нагрята от другата страна, след което внимателно я открехна в случай, че в сградата все още е останал някой. Коридорът беше празен. Те се отправиха към асансьорите.
И двете клетки бяха на етажа. Еди ги изгледа със съмнение.
- Използването на асансьора при пожар е лоша идея... но нямам никакво намерение отново да слизам по оная стълба. - Те влязоха в единия асансьор и той се спусна надолу.
- След като заглушителят изключи, за колко време ще стигнат тук? - попита Нина.
- Най-вероятно около два часа.
- Надявам се, че Валтер ще издържи.
- Надявам се, че ние ще издържим. Семейство Коил са мъртви, но някои хора от персонала са тук, а те едва ли са влюбени в нас. Не ми се иска след като съм преминал през всичко това, да бъда застрелян от някакъв си главен готвач. Когато ние...
И двамата рязко вдигнаха глава при шума, който се разнесе над главите им - дълбок метален стон, прекъсван от зловещи удари и тропот. Асансьорът се разклати и отвесните релси задрънчаха.
- И така - рече Еди, опипвайки стената за бутона за аварийно спиране, - наистина ли няколко древни боклуци са толкова важни за света? - Нина го погледна. - Да, така си и знаех. - Той отстъпи назад и изведнъж замръзна, забелязвайки нещо в съседната шахта. - Мамка му!
Кабелите на другия асансьор се движеха. Те погледнаха отново нагоре - и видяха, че вторият асансьор се спуска след тях. Движеше се със същата скорост като тяхната, което означаваше, че щеше да стигне до дъното трийсет секунди след тях. Някой се наведе през парапета.
Ванита.
С пистолет в ръка.
Тя откри огън и Нина и Еди се хвърлиха в различни посоки. Намираха се доста под нея, далеч от обхвата на пистолета, за да може да се прицели точно - но тя не се интересуваше от точността и засипваше с куршуми асансьора. Те отскачаха от металния под като градушка, заблудени куршуми прелитаха между релсите на двата асансьора.
- Господи! - извика Нина и се сви плътно в ъгъла с надеждата, че рамката на кабината може да ѝ осигури някаква защита. - Мислех, че е мъртва!