- Аз съм лекар - каза той. - Моля ви, махнете ръката си - трябва да видя раната.
Нина неохотно повдигна дланта си от гърдите на Роуън и изписка, когато от дупката в гърдите му бликна гъста струя кръв.
- Ще се оправи ли?
- Не знам - отвърна лекарят и бързо огледа пораженията, преди сам да притисне твърдо длан върху раната. - Куршумът е минал покрай сърцето, но може да е пронизал белия дроб.
- Обадих се за линейка - извика един от придружителите му, размахвайки мобилния си телефон.
Погледът на измъчената Нина шареше между ранения мъж и разбития прозорец, през който беше изчезнал съпругът и. Роуън разчете изражението на лицето и.
- Нина - изпъшка той, дишайки трудно и накъсано. - Върви да помогнеш на Еди. Върнете... върнете обратно Кодекса.
- Не мога да те оставя тук!
- Ще се оправя. - Той се насили да се усмихне. - Върви. Донеси ми малко шоколад в болницата. От черния.
Нина го хвана за ръката.
- Как бих могла да забравя какво харесваш. - Тя леко стисна ръката му и след миг колебание я пусна и се изправи. Роуън и намигна. Леко поуспокоена, тя се обърна. Вниманието и привлече мигащият буркан на полицейската кола.
- Господин кмете!
Бойс се изправи с труд, треперещ от притока на адреналин и от страх. Той се обърна към нея.
- К-какво?
Нина го сграбчи за ръката и го задърпа към площада.
- Навън има полицейска кола - кажете им да блокират пътищата. Веднага!
Той беше все още твърде стреснат, за да мисли бързо.
- Но... аз не мога просто да им нареждам да правят разни неща...
- Вие сте проклетият кмет! - напомни му Нина, докато двамата приближаваха полицейската кола. Тя беше Додж Чарджьр, мощен седан с четири врати, оцветен в черно и бяло, цветовете на полицията на Сан Франциско. Но и двамата полицаи, които се намираха вътре, се бяха отпуснали в седалките си, в безсъзнание или мъртви. - По дяволите!
- Мили Боже! - изпъшка Бойс, щом гледката се разкри пред очите му. - Какво ще правим сега?
Нина погледна в посоката, където се беше изгубил Еди - и взе решение.
- Ще ги последваме. Така ще можете да упътвате ченгетата къде да ги блокират. - Тя отвори вратата на шофьора. Мъжът зад волана беше мъртъв, улучен от няколко куршума. Потискайки гаденето си, тя разкопча предпазния му колан и извлече тялото навън.
Бойс я зяпна изненадано.
- Не можете да постъпите така! Това е... сцена на местопрестъпление или нещо такова!
- Влизайте вътре! Не, отпред! - извика тя, когато той отвори задната врата. - Трябва да използвате радиостанцията!
Другият полицай също беше мъртъв, от слепоочието му висеше окървавено парче кожа и кост. Потръпвайки, Нина откопча и неговия колан, докато Бойс, подтичвайки, заобиколи колата.
- Не гледайте лицето му, просто го издърпайте навън - заповяда му тя.
Кметът се опита да послуша съвета и, но не се сдържа и погледна към раната, принуждавайки се да потисне отвратения си вик. Той неохотно измъкна трупа от колата и извика на някого от изложбената зала да се погрижи за телата.
- Хайде! - извика нетърпеливо Нина. Бойс се настани до нея. Тя даде на заден ход. Бронята, която се беше заклещила в каменното сандъче, изскърца и задрънча, но после се освободи. Нина даде газ и потегли в мъглата. - Обадете се по радиото.
Зад волана на офроудъра Зек повдигна визьора си и погледна разтревожено към Фернандес.
- Добре ли си?
Испанецът разтри натъртеното си рамо.
- Така мисля. Благодаря ти, че се върна за мен.
- Никога нямаше да те изоставя, Урбано. Все още не си ни платил остатъка от парите! - Той се усмихна, но на Фернандес изобщо не му беше весело. - Кой беше? Някой от охраната?
- Не, един от гостите. Копеле! Ако го видя отново, ще го убия.
Зек видя в страничното огледало, че нещо ги приближава бързо.
- Това е твоят шанс.
- Какво? - Фернандес погледна в огледалото. Самотна светлина от фар пронизваше мрака - един от техните мощни мотори Хонда XR650R. Неговата Хонда. - Той ни преследва?! - попита той невярващо.
- Какво да правим?
- Следвай плана - отиваме на Тейлър стрийт и тръгваме нагоре по хълма. Къде е радиото? - Той потърси уоки-токито на Зек. - Карай по-бързо!
Мъглата беше направила улиците влажни и хлъзгави, а заради високата, недодялана структура на хондата Еди се чувстваше още по-несигурен. Но бързо започваше да улавя духа на офроудъра.
Джипът ускори, ревът на мощния му двигател отекна в околните сгради. Той профуча покрай една кола, която рязко натисна спирачки и поднесе. Еди изруга и я заобиколи. Беше ли моторът му достатъчно бърз, за да настигне офроудъра?