Пиукането на ЕКГ-монитора се учести.
- Ще повикам сестрата - рече разтревожената Нина.
- Не, добре съм, просто...кхрр! - Лицето му се изкриви, тялото му потрепна. Алармата на монитора се включи, машината беше открила нещо опасно.
Нина скочи и се втурна към вратата.
- Хей! Трябва ми помощ, бързо!
В стаята се втурнаха лекар и сестра. Тя провери данните на мониторинговото оборудване, докато лекарят прегледа пациента.
- Не е дишането - докладва сестрата.
- Зениците са разширени, левият клепач е клюмнал - промърмори лекарят, осветявайки с фенерче очите на Роуън.
- По дяволите! Трябва веднага да го върнем в операционната - извикай доктор Кианка!
- Какво стана? - попита отчаяно Нина, докато сестрата тичаше към телефона. - Мислех, че всичко е наред!
- Наред беше. Ние лекувахме раната от огнестрелно оръжие - това е нещо друго, прилича ми на церебрален аневризъм.
- Какво? О, Боже!
Сестрата затвори телефона.
- Доктор Кианка идва. - В стаята влетя друга сестра, за да и помогне да преместят пациента.
Нина ги наблюдаваше безпомощно как откарват сгърчения от болка Роуън.
- Моля ви, помогнете му!
- Ще направим каквото можем - отвърна лекарят и тръгна след сестрите по коридора. Но мрачното му изражение изпълни Нина с ужас.
Здраво обинтован, накуцващ леко с вдървения си крак, Еди вървеше по болничния коридор. Беше му станало неприятно, че Нина не се беше върнала в спешното; раните на Роуън бяха много по-сериозни от неговите, да, но нямаше да е зле жена му да прояви малко повече подкрепа.
Той влезе в малката чакалня и видя Нина, свита на един стол.
- Ето те къде си! - извика той. - Значи предпочиташ да седиш тук и да чакаш бившето си гадже, отколкото да гледаш как вадят трески от задника на съпруга ти...
Той млъкна изведнъж, когато тя го погледна със зачервените си, подпухнали очи. По бузите и се стичаха сълзи. За това можеше да има само една причина.
- Ох, мамка му - каза той, бързо седна до нея и я хвана за ръцете. - Добре ли си? А Роуън...
- Той... си отиде - отвърна тя със свито гърло. - Беше добре, лекарите се справиха с раната от куршум, но след това той, ох... - Гласът и започна да трепери. - Някакъв кръвоносен съд в мозъка му... се пръсна... - Тя избухна в ридания.
- Съжалявам - каза Еди, който знаеше много добре какво е да изгубиш приятел. Той я прегърна и я притисна към себе си.
6.
Ню Йорк
Кодексът на Талънор лежеше на бюрото на Нина. Около него бяха пръснати множество фотографии и десетки разпечатки - справки на АСН и преводи на древния документ.
Но нищо не можеше да и помогне. Сутринта беше прегледала всичко по два пъти, но още преди да започне да ги чете за трети път, знаеше, че няма смисъл. Талънор беше описал всичките си пътувания твърде методично... което означаваше, че количеството информация беше огромно. Как би могла да открие онова, което и трябва в един дневник, обхващащ три континента?
Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху задачата, колкото пъти да препрочиташе древния текст, тя не успяваше да се отърси от постоянното, разяждащо чувство за вина. Знаеше, че използва работата, за да откъсне мислите си от събитията в Сан Франциско, аналитичната част на мозъка и се опитваше да натика емоциите в кутия някъде в ъгъла. Но опитите бяха обречени на провал. Самият Кодекс беше символ на провала и и непрекъснато и напомняше за него. Роуън Шарп беше умрял заради това.
Тази мисъл отвори кутията. Съдържанието завладя мислите и - спомените за Роуън от целия и досегашен живот. Като колега, като приятел... като любим. Но най-ясно си го спомняше заедно с родителите и, когато тя беше сляпо влюбена в него тийнейджърка, а те тримата работеха заедно, за да разрешат загадката на Атлантида.
Загадка, която щеше да струва живота на родителите и. А сега, четиринайсет години по-късно, макар и разкрита... тя беше отнела живота и на Роуън.
Очите и се напълниха със сълзи.
Еди влезе в кабинета и с вдървена походка.
- Здрасти - поздрави я небрежно той, но когато забеляза изражението на лицето и, се намръщи загрижено. - Добре ли си?
- Не - призна тя и избърса очите си, опитвайки се с всички сили да сдържи хлиповете си. Той се наведе и я прегърна през раменете. - О, Боже, Еди. Аз съм виновна за смъртта на Роуън...
- Не си виновна ти - отвърна твърдо той. - Защо говориш така?
- Защото... защото аз го въвлякох в това. Аз го наех да ръководи изложбата. Ако не бях аз, той щеше още да е жив... - Тя покри лицето си с длани, за да скрие мъката и срама си.