Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху задачата, колкото пъти да препрочиташе древния текст, тя не успяваше да се отърси от постоянното, разяждащо чувство за вина. Знаеше, че използва работата, за да откъсне мислите си от събитията в Сан Франциско, аналитичната част на мозъка и се опитваше да натика емоциите в кутия някъде в ъгъла. Но опитите бяха обречени на провал. Самият Кодекс беше символ на провала й и непрекъснато й напомняше за него. Роуън Шарп беше умрял заради това.
Тази мисъл отвори кутията. Съдържанието завладя мислите й — спомените за Роуън от целия й досегашен живот. Като колега, като приятел… като любим. Но най-ясно си го спомняше заедно с родителите й, когато тя беше сляпо влюбена в него тийнейджърка, а те тримата работеха заедно, за да разрешат загадката на Атлантида.
Загадка, която щеше да струва живота на родителите й. А сега, четиринайсет години по-късно, макар и разкрита… тя беше отнела живота и на Роуън.
Очите й се напълниха със сълзи.
Еди влезе в кабинета и с вдървена походка.
— Здрасти — поздрави я небрежно той, но когато забеляза изражението на лицето й, се намръщи загрижено. — Добре ли си?
— Не — призна тя и избърса очите си, опитвайки се с всички сили да сдържи хлиповете си. Той се наведе и я прегърна през раменете. — О, боже, Еди. Аз съм виновна за смъртта на Роуън…
— Не си виновна ти — отвърна твърдо той. — Защо говориш така?
— Защото… защото аз го въвлякох в това. Аз го наех да ръководи изложбата. Ако не бях аз, той щеше още да е жив… — Тя покри лицето си с длани, за да скрие мъката и срама си.
— Нина, погледни ме. Погледни ме. — Той бавно отмести ръцете й, за да я погледне в очите. — Знам, че малко ревнувах от Роуън, но не беше сериозно. Той беше добър човек. Но ти не си го убила, чуваш ли? Не трябва да спираш да си го повтаряш. Същото се случи и… — Той замълча, припомняйки си ужасното чувство за загуба, което го беше връхлетяло година и половина по-рано. — Същото се случи и когато загина Мици, докато търсехме Ескалибур. Аз се обвинявах за смъртта й. Спомняш ли си?
— Да.
— Но… но с времето осъзнах, че не съм я убил аз. Само това, че беше с мен, не означава, че съм виновен — не аз дръпнах спусъка. Знам, че сега това може да ти прозвучи сурово, но същото се отнася и за теб. Не ти си убила Роуън. Нито пък са го убили заради теб.
— Но няма да е правилно, ако…
— Не си — повтори той още по-настойчиво. — Разбра ли? Човекът, който го направи, е арестуван. Той е виновен, не ти. Не трябва да се обвиняваш за това. Аз постъпих така с Мици и… е, спомняш си как беше. Нещата не вървяха добре известно време. Не искам и ти да преминеш през това.
— Нищо не мога да направя — каза тя. — И… знам, че трябваше да говоря с баща му, да му разкажа, какво се е случи… но не можах. От болницата му казаха, той знае, че Роуън е мъртъв, но… — По бузите и започнаха да се стичат сълзи, гласът и премина в шепот. — Ами ако обвини мен за това? Ако той също си мисли, че вината е моя?
Еди я прегърна по-силно и тя зарови лице в рамото му.
— Хей, хей — каза той и я погали по косата. — Няма да те обвини, защото ти не си направила нищо лошо.
— Аз… знам, че си прав. Осъзнавам го, но не го чувствам.
— Трудно е, знам. Повярвай ми, знам го много добре! Но ти ще го преодолееш и ще спреш да се обвиняваш. Това също го знам. Виж какво, най-добре е да се прибереш у дома.
Нина повдигна глава и отново избърса сълзите от очите си.
— Не… предпочитам да работя. По-късно ще дойде един човек от Интерпол. Ако успея да разбера защо тези хора искаха да вземат точно Кодекса, а не нещо друго, това ще им помогне да разберат кой стои зад обира и зад кражбата на всички останали съкровища. — Тя се стегна и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вземе в ръце. — Ще се оправя.
— Сигурна ли си?
Измъчена усмивка.
— Доколкото мога.
— Това е моето момиче. — Еди я целуна и се изправи, за да огледа разпилените по бюрото и материали. — Какво успя да откриеш досега?
— Все още нищо — въздъхна тя. — Може би трябваше да приема предложението на онзи Коил за превода на книгата.
— И с какво разполагаш, всъщност?
— Най-вече, че като изследовател Талънор трябва да бъде поставен редом с Колумб, Кук и Марко Поло. Кодексът отразява само една от експедициите му, но ние знаем, че той е посетил и Южна Америка — открил е мястото на тамошната колония на атлантите, която ние намерихме. Сигурно е имало и други експедиции; просто още не сме открили тези записки.