Еди обърна на следващата страница, където имаше още текст, написан на ведически санскрит, преди отново да премине на атлантски език.
— Какво друго пише тук?
Нина погледна страницата.
— Най-вече за циклите на живота. Унищожение и сътворение. Талънор сигурно е харесал идеята. — Тя отново погледна към текста, написан на езика на атлантите. — Свещеникът му показал и ключа за Криптата на Шива — което трябва да е ей това нещо тук. — Тя затвори кодекса и показа щампата върху корицата от орейхалк.
Еди се вгледа отблизо в начупената линия. Тя имаше дължината на протегната ръка, в центъра и имаше богато украсен релеф на човешко лице, чиито устни бяха извити в загадъчна усмивка. Обграждаха го пет по-малки лица, всичките женски.
— Свещеникът ще да е бил твърде доверчив, щом му е позволил да копира ключа им. Ами ако реши да ограби мястото?
— Според написаното в текста, те са му казали, че дори и да намери Криптата, той никога няма да успее да влезе вътре, защото „само онези, които познават любовта на Шива“ могат да използват ключа — каза му Нина. — Изглеждат много сигурни в това.
— Едва ли са щели да са толкова сигурни, ако тогава е имало динамит. Кои са жените?
— Богини. Жените на Шива, предполагам.
— Имал е пет жени? Мислех, че е индуист, а не мормон.
— Не са му били жени едновременно. — Нина посочи две от лицата. — Не знам кои са всичките, но тези двете са Шакти, богинята на женската сила, и Кали, богинята на смъртта.
— О, знам много добре, коя е Кали — отвърна Еди и се ухили. — От „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“, нали?
Нина примигна.
— Да, но ако някога говориш с някой вярващ индуист, никога не го споменавай! Веднъж разговарях с един индийски учен за представянето на археологията в медиите и споменах за Индиана Джоунс — той въобще не ми се зарадва. Кали не е богиня, срещу която би искал да се изправиш, но определено не е и зла, и той беше доста ядосан, че първото нещо, за което много американци се сещат, когато стане въпрос за религията му, са човешките жертвоприношения и замразения маймунски мозък. — Телефонът иззвъня.
Обаждаше се Лола.
— Доктор Уайлд? Човекът от Интерпол, когото очаквахте, е тук.
— Добре. Би ли го довела, ако обичаш?
Лола влезе, следвана от висок мъж, облечен с бледо син костюм.
— Доктор Уайлд? Това е господин Джиндал.
— Здравейте, заповядайте — каза Нина, изправяйки се да го посрещне. Както беше очаквала от името му, международният полицейски агент се оказа индиец; около трийсетте, с ъгловата, но все пак привлекателна физиономия и черна, зализана коса. — Аз съм Нина Уайлд; това е съпругът ми Еди Чейс.
— Анкит Джиндал, главен следовател от Интерпол — представи се новопристигналият и се ръкува с тях, разкривайки белите си зъби в широка усмивка. — Радвам се да се запознаем. — За разлика от скованите Прамеш и Ванита Коил, които бяха срещнали два дни по-рано, говорът му, макар и типично индийски, беше по-гъвкав и сърдечен.
— Няма да споменавам Индиана Джоунс — прошепна Еди на Нина, която леко се усмихна.
Джиндал погледна към артефакта на бюрото й.
— Кодексът на Талънор?
— Точно така — отвърна тя.
Той кимна одобрително.
— Радвам се, че не е пострадал. Не мога да кажа същото за всички съкровища, които открива отделът за престъпления срещу културното наследство.
— Как бихме могли да ви помогнем, господин Джиндал?
— Първо бих искал да ви кажа лично добрите новини: идентифицирахме водача на престъпниците. Урбано Луис Фернандес. Испанец, бивш член на Grupo Especial de Operaciones — спецчастите на испанската полиция.