Еди плъзна кутията вътре и затвори вратата. Лампичката отново светна червено.
- Добре, готово. - Яблонски, който ги наблюдаваше от входа, изчака, докато посетителите напуснат сейфа, и махна картата си. Отново се разнесе предупредителната аларма и вратата се затвори.
Еди погледна доволно бариерата.
- Да видим дали някой може да разбие това!
- Да се надяваме, че никой няма да се опита - каза Нина, когато се върнаха в стаята на охраната и се подписаха. - Така, щом ще летиш до Франция, мисля да си взема малко работа за вкъщи. Да видим дали ще открия още нещо в онези преводи.
- А хората разправят, че не знаеш как да се забавляваш.
Нина присви очи.
- Кой го разправя?
- Не съм аз - отвърна бързо той.
Те влязоха в асансьора. Еди протегна ръка, за да натисне бутона за етажа на АСН - и едва успя да се сдържи да не изпъшка от болка. Разкърши рамото си, опитвайки се да раздвижи мускула си.
- Мамка му.
- Сигурен ли си, че си добре? - попита Нина. - Ако не ти се пътува...
- Разбира се, че ми се пътува - рязко отвърна той. - Да не би да съм сакат! И по-зле съм бил.
- А сигурен ли си, че не искаш някакви болкоуспокоителни?
Еди се поколеба, преди да отговори.
- Да, добре съм. Сравнително. - Той внимателно докосна едно особено зле натъртено място. - Но мисля, че по време на полета ще ми трябва още една възглавничка.
7.
Франция
- Той каза ли нещо? - попита Нина.
- Засега нищо - отвърна Еди. Двамата разговаряха по телефона, тя от кабинета си в сградата на ООН в Ню Йорк, той от кабинета на Джиндал в главната квартира на Интерпол в Лион. Еди беше изморен от часовата разлика и от работата цял ден със следователите, но се надяваше, че затворникът, когото скоро щеше да види, ще бъде още по-изморен - и съответно щеше да е по-вероятно да изпусне някаква информация при следващия разпит. - Кит ще ме пусне да гледам следващия разпит, който започва след няколко минути.
- Кит?
- Джиндал. Накратко от Анкит.
В гласа и прозвуча закачлива нотка.
- О, вече сте на малки имена? Колко мило!
- Летяхме заедно осем часа, а и нали си ме познаваш, и осем минути не мога да си държа устата затворена. Ще го наблюдавам зад огледално стъкло, също като в полицейските сериали. Ще се опитат да му предложат сделка, за да издаде кой го е наел - пък да видим какво ще каже.
- Сделка. Господи. - В гласа и се промъкна гневна нотка. - Ще ми се да имаше някакъв друг начин.
- И на мен. Аз също не искам копелето да се измъкне на свобода. Но това може да е единственият начин да открием всичко, което е откраднал.
- Сигурно... - призна неохотно тя.
- Поне няма да се притесняваме, че ще открадне отново Кодекса. - Еди се обърна към Кит, който влезе в стаята и му махна с ръка да го последва. - Трябва да вървя - смятат да започват.
- Добре - отвърна Нина. - До скоро. Обичам те.
- И аз те обичам. Чао. - Той прекъсна линията и излезе след Кит от стаята. - Предполагам, че все още не се е пречупил, нали?
Индиецът поклати глава.
- Страхувам се, че не. Но нашите адвокати ще му направят предложение, което се надявам, че ще приеме. - Двамата стигнаха асансьорите и се изкачиха до седмия етаж на сградата на Интерпол. Стоманената врата се отвори веднага, щом пазачът потвърди легитимациите им и те влязоха в секцията за разпити.
Кит въведе Еди в тъмната стая. Една висока служителка около четирийсетте нагласяше видеокамерата.
- Еди, това е Рене Бушом - каза Кит. - Тя ще води разпита заедно с мен.
Еди се ръкува с нея.
- Доброто и лошо ченге, а?
- И двамата сме от добрите - отвърна тя с усмивка, докато подаваше една папка на Кит. - Това е споразумението - както вече го обсъдихме. От него се иска само да го подпише.
- Какво му предлагате?
- Ако свидетелства срещу работодателя си и ни върне непокътнати всички откраднати съкровища, ще получи намалена присъда и процес само в една страна - по негов избор. Тъй като китайците обявиха, че го чака смъртна присъда за кражбата на теракотените воини, а саудитците почти сигурно ще го екзекутират тайно, за да прикрият кражбата на Черния камък, според мен ще погледне благосклонно на предложението.
Еди погледна през стъклото към обитателя на стаята на разпити. Въпреки раните си и закопчаните с белезници ръце, Фернандес не му се стори особено притеснен. Дори изглеждаше самодоволен.