Испанецът погледна часовника си. Разполагаха с пет минути, за да се прехвърлят на покрива на галерия „Академия”, още пет, за да елиминират охраната и да обезопасят стаята, в която се намираше целта им, други пет, за да подготвят нея - и себе си - за изтегляне...
Петнайсет минути, за да извършат най-дръзкия обир в историята.
Той махна на един от хората си, Франко, който вече беше подсигурил единия край на въжето през отворената капандура. На другия му край имаше метален харпун с шипове, които беше заредил в ръчно изработен газов катапулт.
Франко вече беше избрал целта си - нисък тухлен вентилационен бункер, който стърчеше над покрива на галерията като перископ. Той наклони катапулта. Фернандес го наблюдаваше внимателно. Това беше „неизвестната величина”, най-рисковата част от операцията. Ако бункерът беше твърде слаб, за да издържи тежестта, ако някой чуеше звука от катапулта или изтракването при удара и погледнеше нагоре в неподходящия момент...
Но поне можеха да намалят вероятността за последното до минимум. Франко вдигна палец. Друг от мъжете, Скляр, вдигна наниз от фишеци, запали фитилите им и ги хвърли долу на улицата.
До югозападния ъгъл на галерията се намираше малък площад. Фойерверките паднаха в края му. Хората подскочиха стреснато от поредицата слаби експлозии. Щом премина първоначалната уплаха, някои от зяпачите се ядосаха, а други се забавляваха с изпълнението... но всички те гледаха към земята.
- Сега - каза Фернандес.
Франко натисна спусъка. Разнесе се тъп звук, когато сгъстеният азот изстреля харпуна над улицата - и силно издрънчаване, когато острието прониза стената на бункера.
Хората долу продължаваха да гледат фойерверките.
Франко остави катапулта и дръпна въжето, първо внимателно, след това по-силно. Харпунът се задържа. Франко дръпна едно лостче отстрани на катапулта, за да активира навивния механизъм и въжето бързо се изпъна.
Фернандес кимна на трети мъж, Кристоф - най-дребния и лек член на екипа. Германецът подръпна кабела, за да се увери, че ще издържи тежестта му, след което закачи сбруята си към него и внимателно се спусна от покрива.
Останалите затаиха дъх. Ако харпунът се изтръгнеше от стената, всичко щеше да свърши.
Увиснал над улицата, Кристоф започна да се придърпва напред. Кабелът потрепна, но издържа. Фернандес не сваляше поглед от харпуна. Гърмежите на фойерверките бяха спрели и той можеше да чуе хрущенето на напуканите тухли, търкащи се една в друга...
Кристоф достигна покрива на галерията.
Всички въздъхнаха с облекчение. Фернандес осъзна, че се поти въпреки студа. Кристоф се откачи от кабела, след което го намота няколко пъти около бункера.
Вдигна окуражително палец.
Фернандес се закачи за кабела и се спусна напред, следван от останалите. Когато последният човек стигна до покрива на галерията, той погледна часовника си. Бяха успели дори да спестят трийсет секунди.
Време беше за втората фаза.
Той извади телефона си и набра друг номер. Но след като набра последната цифра, не го вдигна до ухото си. Ослушваше се за нещо друго.
В едно флорентинско предградие, на около три километра югозападно от тях, бяха паркирали два автомобила, по един в двата края на една невзрачна уличка.
Във всяка кола беше оставен по половин килограм експлозив С-4, свързан с детонатор, активиращ се чрез мобилен телефон. Телефоните бяха с еднакви номера и звъннаха едновременно.
През детонатора премина електрически импулс...
Когато осем секунди по-късно звукът от експлозията достигна галерия „Академия”, мъжете на покрива вече се придвижваха към следващата си цел.
Те тичаха по покривите, разделени на четири групи по двама. Зек и Франко бяха в един екип и първи достигнаха целта си, докато останалите продължиха напред.
Двамата се спуснаха върху секцията с равен покрив, където бяха монтирани външните тела на климатиците, поддържащи постоянна температура във вътрешността на музея. Точно под стряхата на съседната долепена, малко по-висока сграда, се виждаше малък прозорец. Зек светна през стъклото с малко фенерче. Както и очакваше, оказа се офис.
Един бърз поглед под рамката разкри тънък електрически кабел. Прозорецът беше оборудван със сигнална аларма.
Зек откачи една черна кутия от сбруята си, размота малко жици и заби острите зъби на щипката-крокодил в кабела така, че да достигне до вътрешната медна жица. Втората щипка беше защипана в другия край на прозореца. Той натисна бутона на кутията. Светна зелен индикатор.