— О, Нина, здрасти. — Лола се изчерви, сякаш беше хваната на местопрестъплението; Нина се зачуди дали приятелката й не излиза с мъжа. Тя забеляза една малка количка, пълна с папки. — Тъкмо мислех да ти ги донеса.
— Благодаря — отвърна Нина и добави закачливо: — Не е спешно.
— Така или иначе смятах да се качвам горе — рече Лола, сбогува се набързо с разочарования охранител и забърза навън с количката.
Нина се усмихна и се обърна към другия охранител, Лу Яблонски, бивше ченге от Бруклин с наднормено тегло.
— Ще оставим Кодекса на Талънор обратно в сейфа.
— Разбира се, доктор Уайлд — каза Яблонски. Той започна да вкарва данните им в компютъра. — Здрасти, Еди. Добре ли си? Лола ни каза, че доста си пострадал във Фриско.
— Да, добре съм — отвърна Еди. — Само изглежда така, сякаш някой е работил с ренде върху задника ми.
Яблонски се ухили.
— Някой шантавели плащат добри пари за подобни неща. Така, елате с мен.
Силно защитеният сейф беше само част от охранявания архив: голяма част от пространството беше заета от лабиринт от рафтове с шкафчета и чекмеджета, със зона за четене в единия ъгъл, където изследователите можеха да разглеждат класифицирани материали, спестявайки си цялата бюрократична процедура, необходима, за да ги изнесат от стаята. Разположени на тавана камери наблюдаваха всеки квадратен сантиметър от помещението с контролиран климат. Самият вход към сейфа представляваше огромна врата от неръждаема стомана, която се виждаше идеално от стаята на охраната. Яблонски прекара картата си през устройството до вратата и погледна към Вернио, който пъхна своята карта в друг четец и въведе някаква команда в компютъра.
Виеща аларма предупреди всички в близост до сейфа да отстъпят назад, докато дебелата врата се отключи и бавно започна да се отваря. Нина изчака Яблонски да й кимне, след което влезе вътре, следвана от Еди, който носеше кутията. Вътрешността на сейфа представляваше тясна кръгла стая; стените й бяха покрити с метални шкафчета с различни размери. В центъра, върху малко бюро, се намираше компютърен терминал, чиито екран показваше общото тегло до един грам на посетителите и онова, което носеха: подът беше чувствителен на натиск, още една добавка в охранителната система, чиято цел беше нищо да не бъде измъкнато навън.
— Господи — каза Еди, поглеждайки към решетката на вентилацията на тавана. — Тук винаги е адски студено.
— Но пък през лятото е приятно — напомни му Нина. Тя седна на бюрото и вкара кода си за достъп. Някакъв панел на компютъра светна и тя постави дланта си върху него. Ярка светеща линия го прекоси по дължина — пръстов скенер. Червената лампичка над дръжката на един от най-големите шкафове светна зелено.
Еди плъзна кутията вътре и затвори вратата. Лампичката отново светна червено.
— Добре, готово. — Яблонски, който ги наблюдаваше от входа, изчака, докато посетителите напуснат сейфа, и махна картата си. Отново се разнесе предупредителната аларма и вратата се затвори.
Еди погледна доволно бариерата.
— Да видим дали някой може да разбие това!
— Да се надяваме, че никой няма да се опита — каза Нина, когато се върнаха в стаята на охраната и се подписаха. — Така, щом ще летиш до Франция, мисля да си взема малко работа за вкъщи. Да видим дали ще открия още нещо в онези преводи.
— А хората разправят, че не знаеш как да се забавляваш.
Нина присви очи.
— Кой го разправя?
— Не съм аз — отвърна бързо той.
Те влязоха в асансьора. Еди протегна ръка, за да натисне бутона за етажа на АСН — и едва успя да се сдържи да не изпъшка от болка. Разкърши рамото си, опитвайки се да раздвижи мускула си.
— Мамка му.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита Нина. — Ако не ти се пътува…
— Разбира се, че ми се пътува — рязко отвърна той. — Да не би да съм сакат! И по-зле съм бил.
— А сигурен ли си, че не искаш някакви болкоуспокоителни?
Еди се поколеба, преди да отговори.
— Да, добре съм. Сравнително. — Той внимателно докосна едно особено зле натъртено място. — Но мисля, че по време на полета ще ми трябва още една възглавничка.
7.
Франция
— Той каза ли нещо? — попита Нина.
— Засега нищо — отвърна Еди. Двамата разговаряха по телефона, тя от кабинета си в сградата на ООН в Ню Йорк, той от кабинета на Джиндал в главната квартира на Интерпол в Лион. Еди беше изморен от часовата разлика и от работата цял ден със следователите, но се надяваше, че затворникът, когото скоро щеше да види, ще бъде още по-изморен — и съответно щеше да е по-вероятно да изпусне някаква информация при следващия разпит. — Кит ще ме пусне да гледам следващия разпит, който започва след няколко минути.