— Кит?
— Джиндал. Накратко от Анкит.
В гласа и прозвуча закачлива нотка.
— О, вече сте на малки имена? Колко мило!
— Летяхме заедно осем часа, а и нали си ме познаваш, и осем минути не мога да си държа устата затворена. Ще го наблюдавам зад огледално стъкло, също като в полицейските сериали. Ще се опитат да му предложат сделка, за да издаде кой го е наел — пък да видим какво ще каже.
— Сделка. Господи… — В гласа и се промъкна гневна нотка. — Ще ми се да имаше някакъв друг начин.
— И на мен. Аз също не искам копелето да се измъкне на свобода. Но това може да е единственият начин да открием всичко, което е откраднал.
— Сигурно… — призна неохотно тя.
— Поне няма да се притесняваме, че ще открадне отново Кодекса. — Еди се обърна към Кит, който влезе в стаята и му махна с ръка да го последва. — Трябва да вървя — смятат да започват.
— Добре — отвърна Нина. — До скоро. Обичам те.
— И аз те обичам. Чао. — Той прекъсна линията и излезе след Кит от стаята. — Предполагам, че все още не се е пречупил, нали?
Индиецът поклати глава.
— Страхувам се, че не. Но нашите адвокати ще му направят предложение, което се надявам, че ще приеме. — Двамата стигнаха асансьорите и се изкачиха до седмия етаж на сградата на Интерпол. Стоманената врата се отвори веднага, щом пазачът потвърди легитимациите им и те влязоха в секцията за разпити.
Кит въведе Еди в тъмната стая. Една висока служителка около четирийсетте нагласяше видеокамерата.
— Еди, това е Рене Бушом — каза Кит. — Тя ще води разпита заедно с мен.
Еди се ръкува с нея.
— Доброто и лошо ченге, а?
— И двамата сме от добрите — отвърна тя с усмивка, докато подаваше една папка на Кит. — Това е споразумението — както вече го обсъдихме. От него се иска само да го подпише.
— Какво му предлагате?
— Ако свидетелства срещу работодателя си и ни върне непокътнати всички откраднати съкровища, ще получи намалена присъда и процес само в една страна — по негов избор. Тъй като китайците обявиха, че го чака смъртна присъда за кражбата на теракотените воини, а саудитците почти сигурно ще го екзекутират тайно, за да прикрият кражбата на Черния камък, според мен ще погледне благосклонно на предложението.
Еди погледна през стъклото към обитателя на стаята на разпити. Въпреки раните си и закопчаните с белезници ръце, Фернандес не му се стори особено притеснен. Дори изглеждаше самодоволен.
— Предполагам, че ще го разберем след минута.
Еди седна пред стъклото, а двамата полицаи влязоха в стаята за разпити, разкопчаха белезниците на Фернандес и седнаха срещу него на масата. Първа заговори французойката, обяснявайки му условията на сделката. Фернандес я изчака мълчаливо да приключи, изкривил устни в лека усмивка.
— Благодаря за предложението — каза най-накрая той, — а сега ще чуете и моето. В замяна на пълно освобождаване от преследване, подписано от всяка страна, в която се предполага — усмивката му се разшири, — че съм извършил престъпление, нова самоличност и включване в програмата за защита на свидетелите в страна по мой избор, аз ще ви кажа имената на хората, в които според мен — той вдигна театрално показалеца си, — се намират откраднатите съкровища. Докато не получа всичко това, няма какво да говорим.
— Наистина ли очакваш да ти осигурим пълен имунитет? — попита Кит.
— Както вече казах, няма какво да говорим. — Двамата полицаи му зададоха още няколко въпроса, но той им отвърна със самодоволно мълчание. След няколко безплодни минути те се отказаха и го закопчаха отново за стола, преди да се върнат в наблюдателната стая.
— Така — рече Кит, — не мина толкова добре, колкото се надявах.
Бушом въздъхна.
— Колко е арогантен! Как може да не разбира, че това е единственият му шанс?
Кит погледна Фернандес през огледалния прозорец.
— Сигурно се страхува много от работодателя си, за да предяви толкова високи изисквания в замяна на издаването му.
— Има ли вероятност Интерпол да ги изпълни? — попита Еди.