— Всъщност не зависи от нас. Зависи от това колко отчаяно искат държавите да си върнат откраднатите национални съкровища. Дори саудитците може да се съгласят, ако знаят, че така ще си върнат Черния камък без никой да разбере, че е бил откраднат.
Еди се загледа в затворника.
— Имам една идея — каза той най-накрая. — Но ще трябва да ме пуснете вътре. Сам.
— Не съм сигурна, че това е добра идея — отвърна със съмнение Бушом.
— С пръст няма да го пипна, ако това ви притеснява. Честна дума! — Той вдигна ръце. — Просто ще подходя от различен ъгъл. Може да реагира по-добре.
Кит също не изглеждаше убеден.
— Това не е точно стандартната процедура…
— И това не е стандартен случай. Хайде де, нека опитам. В най-лошия случай ще ми каже да се разкарам.
Двамата полицаи от Интерпол се спогледаха, след което Кит кимна.
— Добре. Но ние ще гледаме от тук.
— Ще се постарая кръвта да не оплиска стъклото и да ви пречи да гледате. Шегичка! — добави Еди, докато отваряше вратата.
Той влезе в съседната стая. Фернандес го погледна, разпозна го и в очите му проблесна интерес.
— Да, пак съм аз — каза Еди със студена усмивка. — Реших да отскоча да поговорим. Може и да довърша онова, което започнах в Сан Франциско. — Той удари с юмрук в дланта си и седна срещу испанеца в другия край на масата.
Фернандес погледна към огледалното стъкло.
— Това не е стандартна процедура на Интерпол.
— Не работя за Интерпол.
— А за кого работиш?
— Няма особено значение. Онова, което ме интересува е, ти за кого работиш. Разбираш ли, когато някой се опита да убие мен и жена ми, го приемам много лично. Не е твърде професионално, знам, но аз съм си емоционален тип. А на теб хич няма да ти хареса да ти се ядосам.
— Професионалист? — попита Фернандес, повдигайки вежда. — Ти не си ченге и не ми изглеждаш особено интелигентен, така че… наемник?
— Бивш. Отказах се.
Слаба усмивка.
— Човек никога не се отказва. Колкото и да се опитва, ако е роден боец, винаги се връща към работата. А аз мога да видя, че ти си роден боец. Как се казваш, между другото? Предпочитам да знам името на човека, който ме заплашва.
— Чейс. Еди Чейс.
Ново повдигане на веждата, този път при появата на спомен.
— Чейс… Алжир, нали? Преди около седем години? Взриви склада на Фекеш, търговеца на оръжие.
— Може и да съм го направил.
— И на самия Фекеш май не му провървя особено. Чух, че изгубил…
— Не съм дошъл да говорим за мен — прекъсна го рязко Еди, решавайки, че не е необходимо Интерпол да научават подробности от тази мисия, която, макар и оправдана, не беше особено законна. — Да поговорим за теб. И мъртвите ти другарчета. Особено Генади Скляр. Той заработваше добре в Зимбабве, нали?
Леко проблясване в очите на Фернандес показа, че не е особено доволен от факта, че Еди познава мъртвия му съдружник.
— Работил е на много места — каза презрително той, опитвайки се да прикрие фактите. — Това е част от работата, знаеш.
— Но предимно е работил в Зимбабве. Което означава, че си е намирал работа чрез Струтър. От доста време не съм го виждал, но сигурно ме помни. Така, аз не харесвам Хараре, градът е гнусна дупка, а Струтър е боклук, но ако пийнем по няколко чашки с него, сигурен съм, че бързо ще науча клюките. Кой къде е, какво прави… и за кого.
Фернандес очевидно беше започнал да се чувства неудобно.
— Всеки знае по нещичко — продължи да го притиска Еди, — и те ще ми разкажат неща, което някое ченге никога не би открило. Може от известно време да съм вън от бизнеса, но все още съм част от този свят — а светът е малък. Толкова много информация се носи наоколо… трябва просто да събера отделните късчета и ще разбера кой те е наел.
— Никой няма да ти го каже — настоя Фернандес, но над тънките му мустачки изби пот.
— Знам ли, мога да бъда много убедителен. — Той се наведе напред и го погледна твърдо. — Ако открия кой е шефът ти, тогава всички сделки, които Интерпол ти предлага, отиват директно в коша. Повече няма да си им нужен. И ти ще бъдеш прецакан, приятелче. Искаш ли процес в Китай? Или Саудитска Арабия? По дяволите, ти уби две ченгета в Калифорния — там все още прилагат смъртното наказание. — Той се изправи. — Ако бях на твое място, щях да се позамисля. Но гледай да е по-бързичко, че ме чака самолетът.
Той излезе и се върна в стаята за наблюдение. Двамата следователи го очакваха — и двамата изглеждаха впечатлени.