— Наистина ли можеш да намериш човека, наел Скляр в Зимбабве? — попита Кит.
— На теория — отвърна смутено Еди. — Само че няма да съм най-подходящият човек, който да отиде там, защото, ъъъ… Там ме чака смъртна присъда.
— Какво? — възкликна шокираната Бушом.
— Да. Преди известно време помогнах на едни хора, които бяха в списъка за очистване на правителството, да се измъкнат от страната. Проблемът беше, че и мен ме сложиха в този списък. Така че нямам никакво желание да се връщам там.
— Разбирам — рече Кит. — Да се надяваме, че няма да се наложи. — Той посочи затворника. — Фернандес като че ли обмисля думите ти.
— В такъв случай трябва да го оставим да се поизпоти — каза Бушом. — Много добра работа, господин Чейс. — Тя се обърна към Кит. — Ще уведомя директора. Изглеждате ми уморен — и двамата изглеждате изморени. Трябва да си починете.
— Денят беше дълъг — съгласи се Еди. Той погледна часовника си и установи, че минава девет вечерта. Той потисна една прозявка. — Мисля, че трябва да се прибирам в хотела.
— Ще ти покажа изхода — рече Кит. Тримата излязоха от стаята за наблюдение, двамата мъже се сбогуваха с Бушом и тръгнаха към асансьора.
Когато стигнаха до стоманената врата, вниманието им беше привлечено от униформената полицайка, която стоеше от другата страна. Еди предположи, че е индийка, черната и коса беше прибрана в стегнат кок. Като че ли имаше проблеми с приемането на идентификационната и карта. Охраната отвори вратата и тя премина, без да поглежда Еди или Кит. Що се отнася до тях, и двамата обърнаха глави след привлекателната, макар и адски сериозна жена.
— Хей — каза Кит, — ти си женен.
Еди закачливо сви рамене.
— Не могат да ме осъдят за гледане.
— Така ли щеше да говориш и ако Нина беше тук?
— Най-вероятно да. Забавно е да я дразня. — Те преминаха през вратата. — О, забравих якето си в кабинета ти.
— Няма проблем. — Кит натисна бутона, за да извика асансьора.
Фернандес вдигна глава, когато вратата се отвори и потисна изненадата си при вида на новодошлата.
— Не те очаквах толкова скоро.
Мадиракши Дагду го изгледа равнодушно със здравото си око.
— Каза ли им нещо?
Той изсумтя.
— Разбира се, че не! Не ми съобщиха нищо, което да заслужава вниманието ми. Не спираха да задават един и същи въпроси, да ми предлагат жалките си сделки.
— Които ти отхвърляше.
— Естествено. Иначе нямаше да седя тук, окован към стола, нали? А сега ме измъкни от тук.
Мадиракши кимна и застана зад него.
— Между другото — каза тя, преди да дойда тук, минах през съседната стая, за да проверя дали е празна. Видях една видеокамера.
В гласа му се промъкна безпокойство.
— И ти я изключи, надявам се? — попита той.
— Да. — Зад гърба му се разнесе всмукващ, влажен звук. — А след това… изгледах записа.
Фернандес изведнъж си припомни звука от апартамента във Флоренция.
— Не, чакай, аз само…
Гаротата се уви около гърлото му и жената дръпна силно.
Еди взе коженото си яке.
— В кой хотел ще ме настаниш?
— „Девил“, от другата страна на реката. Между другото, докато си тук, трябва да видиш Фестивала на светлината на площад „Теро“. Намира се само на няколко минути пеша от хотела. Много е впечатляващо.
— Зависи колко ще съм скапан, като стигна там. — Той облече якето си и се намръщи, когато схванатите му мускули запротестираха.
— Добре ли си, Еди? — попита Кит.
— Да, ще се оправя. Доста се понатъртих, това е.
Индиецът се ухили.
— Доста нови белези, които можеш да използваш, за да впечатляваш дамите.
— Моята дама вече е видяла всичките ми белези… — Той изведнъж се спря. Шегата беше активирала един спомен. Белег…
— Какво има?
— Жената, която мина през вратата, когато излизахме — тя имаше белег на лицето си.
Кит го погледна озадачено.
— Не съм забелязал.
— Не си я гледал в лицето. Но аз съм го виждал и преди… — Той се намръщи и се замисли — след което очите му се разшириха. — Сан Франциско! Мамка му, тя беше там малко преди нападението! Работи за семейство Коил!
— Прамеш Коил? — попита изненадан Кит. — От Кексия?
— Познаваш ли го?
— Всички в Индия го познават — той е нашият Бил Гейтс. Сигурен ли си, че е същата жена?