- Кит отива в Индия, за да провери семейство Коил - склонен е да ми повярва, че това е жената от Фриско и смята, че си заслужава да ги разследва.
- А ако Интерпол открие, че семейство Коил наистина стоят зад всичко това?
- Не знам, но не ми се иска да съм на тяхно място. Най-вероятно ще започне надпревара между саудитските и китайските служби кой да ги убие пръв за това, че са откраднали съкровищата на държавите им.
- А ти?
Той се прозя и тя го съжали.
- Като че ли няма да успея да поспя тази вечер. Трябва да завърша показанията си за Интерпол, след това ще летя за Ню Йорк.
- Колко е часът там? - Тя погледна часовника си; минаваше седем вечерта.
- Малко след един сутринта. Ти кога свършваш работа?
- Почти съм готова. Изкарах доста забавен ден, обяснявайки на Себастиан Пенроуз и някакви хора от Държавния департамент как така директорът на АСН се е замесил в поредната престрелка. Знаеш ли, наистина се надявах, че сме оставили всичко това зад гърба си.
- Нямаме късмет, а? - Той отново се прозя и изпъшка.
- Добре ли си?
- Да, само шията ми е отекла там, където тя ме поряза.
- Какво? Порязала те е?
- Нали помниш гаротата? Опита се да ме удуши с нея. Но съм добре.
Тревогата на Нина се засили.
- И как успя да я увие около врата ти?
- Не е заради слуха ми - отвърна той с ясно раздразнение в гласа.
- Не съм казала, че е.
- Но си го помисли. Господи, точно за това не исках да ти го казвам.
Сега и тя се раздразни.
- Ами как да ти кажа, просто се тревожа за съпруга си. Боже!
- Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. - Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди”.
- Приятно пътуване - каза тя. - До скоро.
- До скоро.
Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга и, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.
Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал” и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа...
Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него и ускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.
Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.
- Съжалявам, госпожо.
- Хей! - възмути се Нина. - Аз го видях първа.
- Това не се брои. - Той отвори вратата.
Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.
- Дамата беше първа. - Акцентът му беше източноевропейски.
Мъжът тръгна да сяда.
- Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.
- Хей! - Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. - Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.
След миг колебание мъжът отстъпи.
- Ще се оплача! - изблея той и изсумтя саркастично към Нина. - Приятно пътуване.
- Със сигурност ще е приятно - отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. - Благодаря ви.
Сега вече разбра защо конкурентът и се отказа толкова лесно - шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.
- Няма проблем. Накъде?
Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого - и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид...
Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и и напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета... но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?