— А ти?
Той се прозя и тя го съжали.
— Като че ли няма да успея да поспя тази вечер. Трябва да завърша показанията си за Интерпол, след това ще летя за Ню Йорк.
— Колко е часът там? — Тя погледна часовника си; минаваше седем вечерта.
— Малко след един сутринта. Ти кога свършваш работа?
— Почти съм готова. Изкарах доста забавен ден, обяснявайки на Себастиан Пенроуз и някакви хора от Държавния департамент как така директорът на АСН се е замесил в поредната престрелка. Знаеш ли, наистина се надявах, че сме оставили всичко това зад гърба си.
— Нямаме късмет, а? — Той отново се прозя и изпъшка.
— Добре ли си?
— Да, само шията ми е отекла там, където тя ме поряза.
— Какво? Порязала те е?
— Нали помниш гаротата? Опита се да ме удуши с нея. Но съм добре.
Тревогата на Нина се засили.
— И как успя да я увие около врата ти?
— Не е заради слуха ми — отвърна той с ясно раздразнение в гласа.
— Не съм казала, че е.
— Но си го помисли. Господи, точно за това не исках да ти го казвам.
Сега и тя се раздразни.
— Ами как да ти кажа, просто се тревожа за съпруга си. Боже!
— Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. — Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди“.
— Приятно пътуване — каза тя. — До скоро.
— До скоро.
Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга й, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.
Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал“ и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа…
Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него и ускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.
Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.
— Съжалявам, госпожо.
— Хей! — възмути се Нина. — Аз го видях първа.
— Това не се брои. — Той отвори вратата.
Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.
— Дамата беше първа. — Акцентът му беше източноевропейски.
Мъжът тръгна да сяда.
— Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.
— Хей! — Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. — Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.
След миг колебание мъжът отстъпи.
— Ще се оплача! — изблея той и изсумтя саркастично към Нина. — Приятно пътуване.
— Със сигурност ще е приятно — отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. — Благодаря ви.
Сега вече разбра защо конкурентът й се отказа толкова лесно — шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.
— Няма проблем. Накъде?
Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого — и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид…
Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и й напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета… но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?
Знаеше, че трябва да разговаря с него, което я ужасяваше. Накани се да извади телефона си, но реши, че таксито изобщо не е мястото, където да проведе един несъмнено изпълнен с емоции разговор. Пак си търсиш извинения, обади се укорителният глас в главата и, но тя наистина имаше нужда от тишина, спокойствие, повече време, за да събере мислите си…