Франко извади чифт клещи-секачи и с едно щракване преряза кабела между двете щипки.
Индикаторът си остана зелен.
Зек докосна микрофона на яката си, за да го активира.
- Вътре сме.
Лампите в коридорите и залите в музея излъчваха мека светлина. Ако зависеше от уредниците, те щяха да ги угасят съвсем, за да запазят картините от избледняване, но неудобната, чисто човешка нужда на охраната от осветление изискваше компромиси.
Галерия „Академия” не е много голям музей, така че нощната охрана обикновено се състои от шестима души. Макар изложбите да представляват огромна културна ценност за италианците, привидно малкият охранителен екип не е проблем: всяко включване на алармата води до незабавната поява на полицейски коли.
Но тази нощ полицията си имаше други проблеми.
Двама пазачи влязоха в една от залите на долния етаж. Ежедневната среща с безценните произведения на изкуството ги беше превърнала в обикновена мебелировка, монотонността на обиколките из коридорите биваше прекъсвана единствено от минаването през контрола в стаята на охраната. Затова неочакваното изпукване на уоки-токито, което висеше на колана на единия мъж, привлече вниманието им; следващата контрола трябваше да бъде чак след двайсет минути.
- Какво става?
- Най-вероятно нищо - разнесе се насеченият от пропуквания на статични смущения отговор. - Но лампите в трети коридор угаснаха. Можете ли да погледнете?
- Няма проблем - отвърна пазачът и погледна кисело колегата си. В тяхната работа проверката за изгорели крушки се считаше за силно усещане.
Отправиха се към малкото стълбище. Веднага се видя, че става нещо с лампите в трети коридор, защото в него цареше пълна тъмнина. Единият пазач откачи фенерчето от колана си и двамата влязоха в галерията.
Лъчът не освети нищо нередно. Вторият пазач сви рамене и се обърна към стената, за да провери ключовете на осветлението...
Пред него в тъмнината плуваха две очи.
Преди да успее да издаде звук, в сърцето му се забиха два куршума от картечния пистолет на Зек. Заглушителят превърна двата изстрела в две почти беззвучни пропуквания. Колегата на убития се обърна - и една облечена в ръкавица ръка запуши устата му, а бойният нож с черно острие на Франко се заби дълбоко в гърлото му.
Завлякоха двете тела в сенките. Зек свали балаклавата си и взе уоки-токито на мъртвия пазач.
- Нещо жужи - каза той на италиански, а евтиният уред изкриви гласа му. - Сигурно камерата е дала на късо. Можеш ли да провериш системата?
- Ще пусна диагностиката. Изчакай малко.
Зек захвърли уоки-токито. Следващите трийсет секунди компютърът щеше да проверява камерите и алармите из сградата, като най-накрая щеше да стигне до извода, че камерата в трети коридор е повредена - което не беше кой знае каква изненада, тъй като той я беше прострелял.
Но докато компютърът беше зает, охранителната система нямаше да функционира.
Той включи микрофона си.
- Двамата са елиминирани. Тръгвайте!
Фернандес и Скляр висяха на две въжета, спуснати от покрива на южната стена на сградата, и чакаха сигнала на Зек; веднага след обаждането му Фернандес отвори с ритник прозореца на горния етаж, залюля се и скочи вътре, вадейки пистолета си. Украинецът скочи зад него.
Екипът беше проучвал галерията няколко пъти през последния месец и Фернандес знаеше точно къде се намира - на най-горния етаж, до главното стълбище. Точно в този момент друг екип влизаше в приземния етаж.
Тази фаза от мисията беше свързана с търсене - и надпревара с времето. Да намерят останалите пазачи... и да ги убият, преди те да успеят да вдигнат тревога.
Фернандес знаеше къде се намират двама от тях - в контролната стая на охраната. Двамата със Скляр хукнаха надолу по стълбите. Местонахождението на останалите двама пазачи беше друга „неизвестна величина”, и точно затова той беше избрал входни точки, които да позволят на екипите да се разпръснат колкото се може по-бързо. Бързината и изненадата бяха от изключително значение - достатъчно беше един от пазачите да натисне бутона на алармата...
Стигнаха до приземния етаж. Петнайсет секунди, преди камерите отново да се включат. Скляр хукна към коридора към главния вход. Междувременно Фернандес се шмугна през една врата с надпис ,Privato ” и тръгна по тесния коридор.
Още една врата. Оставаха пет секунди. Той вдигна пистолета и я ритна.
Пазачът, който седеше пред мониторите, се обърна изненадано...
Пук. Пук. Пук. Пазачът се стовари от стола си, вдигайки конвулсивно ръце към главата си, в която се забиха трите куршума, опръсквайки с кръв празните екрани на мониторите.