— Скромното начало — промърмори разсеяно Нина. При други обстоятелства историята за издигането от нищото би била интересна, но сега не беше в настроение да подкрепя носталгията на Коил.
Тонът му се вледени още повече.
— Точно така. Сега елате тук. — Тандон я бутна към бюрото. — Протегнете дясната си ръка.
Нина изгледа с подозрение машината, която Коил настройваше. Тя наподобяваше струг, но там, където човек би очаквал да види режещия инструмент, се намираше силно излъскана призма.
— Какво е това?
— Лазерен скенер. Отпечатъкът на дланта ви е необходим за изнасянето на Кодекса на Талънор от сейфа на ООН. — Той посочи машината зад гърба й: уред за бързо прототипиране, идентичен с онзи, който Зек беше занесъл на Еди. — Използвайки шаблона от скенера, това ще създаде точно копие на ръката ви — достатъчно добро, за да излъже охранителната система.
Нина поклати глава и стисна здраво ръце.
— В никакъв случай няма да получите отпечатъка ми.
— Ръката ви ще бъде изпратена в Ню Йорк по един или друг начин. От вас зависи дали ще бъде копие… или оригиналът.
Изражението на Тандон подсказваше, че той би предпочел второто. Нина неохотно протегна ръката си. Коил я нагласи над скенера и натисна някакъв бутон. Призмата започна да се върти толкова бързо, че накрая се превърна в размазано петно. От тялото на скенера се разнесе ярка синкава светлина и от призмата изскочи тънък като игла лъч, който се разпиля в проблясваща мрежа. Тя премина бавно по дължината на дланта й. Машината изпиука, светлината изчезна, призмата изщрака и спря да се върти.
Коил прегледа данните и я погледна доволен.
— Отпечатъкът на дланта ви е записан. Вече разполагаме с всичко необходимо.
Нина отдръпна ръката си.
— Освен Кодекса. А без него сте нищо.
— Това — отвърна Коил, — зависи изцяло от съпруга ви.
12.
Ню Йорк
Еди чакаше в ъгъла на просторното мраморно фоайе на хотел „Делакорт“ и наблюдаваше вратите, които водеха към Четирийсет и четвърта улица. През стъклото се виждаше малка, но възбудена тълпа, а персоналът на хотела отблъскваше назад всеки, който нямаше основателна причина да бъде в сградата.
Часът беше почти осем вечерта. Приливът щеше да достигне връхната си точка в осем и четиринайсет минути и той очакваше сигнал от Пола, за да започне операцията. Мат трябваше да действа бързо.
Някой си проправи път през тълпата отвън и беше набързо разпитан от портиера, преди да бъде допуснат вътре — Зек, облечен с тежък балтон и като че ли раздразнен от спирането. Той забеляза Еди и седна до него.
— Какво става тук? — попита той, посочвайки блъсканицата отвън.
— Папараци — отвърна незаинтересовано Еди. — В хотела има някаква звезда. — Той погледна кисело босненеца. — Носиш ли я?
Зек му подаде малка мемори карта.
— Отпечатъкът на жена ти. Прехвърли го в уреда и машината ще свърши останалото. Само не забравяй да изчакаш да се охлади до телесна температура, преди да я поставиш върху скенера. — Мъжът присви очи. — Освен това ми казаха да ти напомня какво ще се случи с жена ти, ако не ми донесеш Кодекса.
— Не съм глух, по дяволите — изръмжа Еди, давайки си сметка, че това не отговаря напълно на истината. — Вече ми го каза.
— Просто си върша работата.
— Жена ти и синът ти знаят ли с какво се занимаваш? — Зек не беше подготвен за подобен въпрос и го погледна накриво. — Смяташ ли, че жена ти ще одобри това, че заплашваш да убиеш моята? Хлапето гордее ли се с тати убиеца?
— Млъквай — сопна му се Зек. — Единствените хора, които съм убивал, са били целите на мисиите. Цивилните жертви не са по моя вина.
— И това оправя всичко, така ли? — Еди го погледна кисело. — Хуго в никакъв случай не би работил с теб, ако му беше казал това. Но кой се интересува от морала, когато говорят парите, нали? — Това обвинение като че ли засегна босненеца, от което Еди изпита леко задоволство. — Сега искам да говоря с Нина.
— И аз така си помислих. — Зек се обади. — Господин Коил? Чейс иска да говори със съпругата си. — Той изслуша отговора, след което подаде телефона на Еди.
— Господин Чейс — каза Коил. — Надявам се, че сте готов да ми донесете Кодекса. В противен случай знаете какво ще се слу…
— Да, да, спестете ми шибаните си заплахи — сопна му се Еди. — Момчето ви за поръчки вече ми ги стовари. Къде е Нина?
— Тук, при мен.