- Тази твоя връзка - обади се Карима, - може да му се вярва, нали?
Рад се усмихна.
- Естествено не мога да разкрия източниците си, но му вярвам. - Тя го плесна и усмивката му изчезна. - Повече или по-малко.
- Разбирам... Въпреки това ще се обадя на Еди, за да му кажа, че сме на позиция. - Тя извади телефона си.
Еди не беше сядал през цялото време, докато чакаше. Той крачеше напред-назад из кабинета на Нина в очакване на обаждането.
- Добре. Тръгвам - каза той на Карима и затвори. Взе куфарчето си и излезе.
Когато мина покрай Лола, тя беззвучно му пожела късмет. Той кимна и тръгна към асансьора. Натисна най-долния бутон и започна спускането си към третия подземен етаж.
За негово огромно облекчение никой друг не използва асансьора. Най-накрая вратите се отвориха и той слезе. Тръгна спокойно към охраняваната зона с желанието да даде на Рад колкото се може повече време, за да проникне в системата.
Но не можеше да чака дълго. Всяка изминала секунда го приближаваше към крайния срок, даден му от Зек.
Стигна до кабината на охраната.
- Добър вечер, Лу. Хенри.
- Работим до късно, а, Еди? - попита Яблонски. Вернио отмести поглед от нинтендото, с което се опитваше да разсее скуката и му кимна.
- Да. Нина пак се е заровила в някакви древни джунджурии. Помоли ме да проверя едни документи. Голяма работа е да си специален асистент на директора, нали?
Яблонски се усмихна и посочи компютъра си.
- Какво ти трябва?
Еди вкара картата си и му каза номерата на съответните шкафове. Вернио ги провери на екрана. Англичанинът усети, как по гърба му пробягват тръпки. Ако откриеха, че Лола е използвала кода на Нина...
Той не можеше да види екрана на компютъра, но лекото зелено проблясване по лицето на хаитянина му подсказа, че е бил одобрен.
- Ха - каза Яблонски. - Лола току-що сложи някакви документи там.
- Знаеш ги какви са - отвърна Еди, свивайки рамене. - Учена работа: „Приключих с тези, прати ги долу”, а половин час по-късно: „О, трябва да проверя нещо, иди ми ги донеси”. Добре, че трябва само да препиша някои неща, а не да изнасям каквото и да било отвътре.
- Малките удоволствия, а? - Яблонски го пусна през вратата и тръгна по централната пътека. - Оттук.
Когато завиха покрай поредицата рафтове и се запътиха към първото шкафче от списъка на Еди, той хвърли един бърз поглед към сейфа. Яблонски отвори кутията с един от ключовете, закачени на дълга верига на колана му. Освен всичко останало, в голямото шкафче имаше и една дебела картонена кутия, обвита с ластик.
Пазачът се протегна да я извади, но Еди се изстъпи пред него, оставяйки куфарчето на земята.
- Няма проблеми, приятел. Аз ще я взема. - Той бръкна в шкафчето и докато се намираше с гръб към пазача, бързо пъхна навито на руло парче картон в правоъгълния жлеб на ключалката.
Кутията беше тежка и ъгловата, вътре подрънкваха някакви предмети.
- Така - рече той и отстъпи назад. Яблонски затвори вратичката. Ключалката щракна. Сърцето на Еди спря за миг - ако не можеше да проникне обратно в шкафа без ключ, това сериозно щеше да усложни нещата...
Тънкото парче картон едва се виждаше в пролуката между вратата и рамката, езикът беше опрял в него. Беше успял на косъм.
Прикривайки облекчението си, Еди вдигна куфарчето и последва Яблонски към следващото шкафче. Тук вече нямаше нужда да прави нищо - използваше го само за прикритие. Този път позволи на пазача да изнесе документите сам. Вратата се затвори и двамата тръгнаха към зоната за четене, като междувременно Еди оглеждаше охранителните камери по пътя. Другият пазач ги наблюдаваше - както и приятелите му.
Надяваше се, че Рад е толкова добър, колкото твърдеше.
- Готово, Еди - каза Яблонски. За щастие в зоната за четене - поредица от кабини с високи стени, за осигуряване на спокойствие, докато се четат класифицирани материали - нямаше никой друг. - Сядай където ти хареса. Когато приключиш, само ни махни с ръка - някой от нас ще дойде да те вземе. - Той посочи камерата, поставена така, че да вижда хората в кабините, но да не вижда какво се чете.
- Благодаря. - Еди влезе в кабината, която се намираше най-далеч от входа и седна. Остави куфарчето и кутията на пода и разгъна документите на бюрото. Престори се, че търси някоя определена страница, докато Яблонски не излезе от зоната, след което отвори кутията.
Вътре имаше два предмета: трилитров пластмасов контейнер с гъста прозрачна течност и слушалка, залепена отстрани на кутията. Той я взе, чукна два пъти по нея и я пъхна в дясното си ухо.
- Еди, тук ли си? - Карима. Гласът и звучеше странно, изкривен от дълбочината, на която се намираше. - Ако ме чуваш, дай сигнал по микрофона. - Той затананика мелодията от „Мисията невъзможна”. - Много смешно. Свързах се - обърна се тя към Рад и Мат.