Настъпи пауза, в слушалката отекна кухо ехо и Нина заговори.
— Еди? Добре ли си?
— Добре съм, а ти?
За миг му се стори, че не го е чула.
— Еди? Там ли си… о, слава богу! Да, добре съм. Виж какво, Еди, не можеш да го направиш. Знам отчасти какво планират семейство Коил. Те…
— Достатъчно — каза Коил. Слабият ехо ефект изчезна. — Господин Чейс, време е да ми донесете Кодекса. Направете го и съпругата ви ще се върне невредима при вас. — След тези думи линията заглъхна.
Еди върна телефона на Зек, полагайки огромни усилия да не изрече на глас мислите си: Коил лъжеше. Нина не беше с него, закъснението от сателитната връзка показваше, че тя все още се намира в Индия. В мига, когато Коил — който, съдейки по бързата реакция, се намираше в Щатите, нетърпелив лично да получи Кодекса на Талънор — се сдобиеше с желаното, тя щеше да бъде убита.
А Еди беше убеден, че същото очакваше и човека, който щеше да вземе Кодекса от него. Но единственото, което му оставаше на този етап, беше да изпълни поръчката, и да се надява, че план Б ще проработи.
Телефонът му иззвъня.
— Лола?
— Всичко е готово — каза Лола. — Спомняш ли си номерата на шкафчетата?
— Запечатани са в съзнанието ми.
— Добре. Успех. — И затвори.
Еди стана и взе голямото черно кожено куфарче с блестяща стоманена рамка.
— Това беше сигналът за старт — каза той на Зек. — Като свърша, ще се видим отново тук.
— Заедно с Кодекса.
— Естествено, че с шибания Кодекс. Ти просто бъди готов с Нина. — Той тръгна към вратите, поглеждайки обратно към Зек… след което мина покрай него и се запъти към дивана. Облечен с костюм, с вестник в ръка, Мак му хвърли един бърз поглед. В краката му лежеше друго черно куфарче.
Еди излезе навън, проправи си път през тълпата и потрепервайки от хапещия декемврийски студ, се запъти към края на Четирийсет и четвърта улица. От другата страна на Пето авеню се издигаше комплексът на Обединените нации — извисяваща се мрежа от светлини, които грееха на фона на тъмното небе.
Той отново извади телефона си.
— Мат? Еди е. Готов съм!
— Прието, приятел — отвърна австралиецът. — Ние вече сме в тръбата.
От другата страна на сградата на ООН една лодка се поклащаше в Ийст ривър. Ради Башир трепереше от студ, увит в тънкото си палто, докато се взираше нервно в стъклената кула на сградата на Секретариата. Той не знаеше какви са правилата за плаване край бреговете на Манхатън, но беше сигурен, че хвърляйки котва в оживен морски път, са нарушили поне едно от тях. Властите сигурно щяха да бъдат още по-заинтригувани от тях, щом откриеха, че трима от пътниците в лодката са чужденци… и двама от тях са араби.
Карима се показа през люка към долната палуба.
— Еди се обади. Влиза. — Тя се шмугна обратно. Рад се огледа още веднъж за патрулни лодки и слезе при нея.
В една от каютите Мат Трули си беше стъкнал работилница — два лаптопа и сложен уред за дистанционно управление бяха наблъскани върху една малка маса и бяха облепени с тиксо за по-голяма стабилност. Люкът беше отворен и през него нахлуваше студен въздух; на пода под него се виждаше голяма макара с оптичен кабел. Тънката, но здрава стъклена нишка минаваше през прозореца. Макарата беше свързана с единия лаптоп, а другият край на кабела стигаше до дистанционно управляемата подводна машина, която в момента си проправяше път през канала по западния бряг на реката.
— Добре, красавицата ми — промърмори Мат, използвайки двата джойстика, за да управлява подводницата. — Влизай там… — На монитора на лаптопа се виждаше картина от едната камера на борда на робота, която показваше дебелия, обвит в гума кабел, губещ се в тъмнината на облия канал. Макарата бавно се завъртя, отпускайки още оптичен кабел към движещата се бавно напред машина.
Земята под Манхатън беше прорязана от безбройни мрежи от подземни канали — като се започне с тунели на метрото, мине се през тръбите за парното и се стигне до градските телекомуникационни мрежи. Точно тази система, прокарана в началото на двайсети век, за да захранва градските противопожарни кранове с вода от реката, беше спряна от употреба преди почти четвърт век и заменена от много помощни помпени системи — докато предприемчиви телекоми не осъзнаха, че това е идеалният начин за прокарването на километрите оптични кабели, необходими за задоволяване на все по-нарастващите нужди на града от бърза връзка, без да се налага разкопаването на улиците на Манхатън.