Но не можеше да чака дълго. Всяка изминала секунда го приближаваше към крайния срок, даден му от Зек.
Стигна до кабината на охраната.
— Добър вечер, Лу. Хенри.
— Работим до късно, а, Еди? — попита Яблонски. Вернио отмести поглед от нинтендото, с което се опитваше да разсее скуката и му кимна.
— Да. Нина пак се е заровила в някакви древни джунджурии. Помоли ме да проверя едни документи. Голяма работа е да си специален асистент на директора, нали?
Яблонски се усмихна и посочи компютъра си.
— Какво ти трябва?
Еди вкара картата си и му каза номерата на съответните шкафове. Вернио ги провери на екрана. Англичанинът усети, как по гърба му пробягват тръпки. Ако откриеха, че Лола е използвала кода на Нина…
Той не можеше да види екрана на компютъра, но лекото зелено проблясване по лицето на хаитянина му подсказа, че е бил одобрен.
— Ха — каза Яблонски. — Лола току-що сложи някакви документи там.
— Знаеш ги какви са — отвърна Еди, свивайки рамене. — Учена работа: „Приключих с тези, прати ги долу“, а половин час по-късно: „О, трябва да проверя нещо, иди ми ги донеси“. Добре, че трябва само да препиша някои неща, а не да изнасям каквото и да било отвътре.
— Малките удоволствия, а? — Яблонски го пусна през вратата и тръгна по централната пътека. — Оттук.
Когато завиха покрай поредицата рафтове и се запътиха към първото шкафче от списъка на Еди, той хвърли един бърз поглед към сейфа. Яблонски отвори кутията с един от ключовете, закачени на дълга верига на колана му. Освен всичко останало, в голямото шкафче имаше и една дебела картонена кутия, обвита с ластик.
Пазачът се протегна да я извади, но Еди се изстъпи пред него, оставяйки куфарчето на земята.
— Няма проблеми, приятел. Аз ще я взема. — Той бръкна в шкафчето и докато се намираше с гръб към пазача, бързо пъхна навито на руло парче картон в правоъгълния жлеб на ключалката.
Кутията беше тежка и ъгловата, вътре подрънкваха някакви предмети.
— Така — рече той и отстъпи назад. Яблонски затвори вратичката. Ключалката щракна. Сърцето на Еди спря за миг — ако не можеше да проникне обратно в шкафа без ключ, това сериозно щеше да усложни нещата…
Тънкото парче картон едва се виждаше в пролуката между вратата и рамката, езикът беше опрял в него. Беше успял на косъм.
Прикривайки облекчението си, Еди вдигна куфарчето и последва Яблонски към следващото шкафче. Тук вече нямаше нужда да прави нищо — използваше го само за прикритие. Този път позволи на пазача да изнесе документите сам. Вратата се затвори и двамата тръгнаха към зоната за четене, като междувременно Еди оглеждаше охранителните камери по пътя. Другият пазач ги наблюдаваше — както и приятелите му.
Надяваше се, че Рад е толкова добър, колкото твърдеше.
— Готово, Еди — каза Яблонски. За щастие в зоната за четене — поредица от кабини с високи стени, за осигуряване на спокойствие, докато се четат класифицирани материали — нямаше никой друг. — Сядай, където ти хареса. Когато приключиш, само ни махни с ръка — някой от нас ще дойде да те вземе. — Той посочи камерата, поставена така, че да вижда хората в кабините, но да не вижда какво се чете.
— Благодаря. — Еди влезе в кабината, която се намираше най-далеч от входа и седна. Остави куфарчето и кутията на пода и разгъна документите на бюрото. Престори се, че търси някоя определена страница, докато Яблонски не излезе от зоната, след което отвори кутията.
Вътре имаше два предмета: трилитров пластмасов контейнер с гъста прозрачна течност и слушалка, залепена отстрани на кутията. Той я взе, чукна два пъти по нея и я пъхна в дясното си ухо.
— Еди, тук ли си? — Карима. Гласът и звучеше странно, изкривен от дълбочината, на която се намираше. — Ако ме чуваш, дай сигнал по микрофона. — Той затананика мелодията от „Мисията невъзможна“. — Много смешно. Свързах се — обърна се тя към Рад и Мат.
— Готово ли е всичко? — прошепна той.
— Рад все още работи върху камерите.
— Още колко време му трябва?
Карима подаде микрофона и слушалката на Рад.
— Еди? Трябват ми още няколко минути за последните две камери, но трябва да запиша и теб, докато работиш. Две минути ще са достатъчни.
— Трябва ли да правя нещо специално?
— Размърдай се малко, за да не решат, че гледат замръзнала картина, но гледай в началото и в края да заемеш точно едно и също място. Помниш ли онзи филм „Скорост“?