- Имаме проблем!
- И той не е единственият - каза Рад и заби пръст в лаптопа.
На екрана единият от пазачите току-що се беше изправил.
***
- Ще ида да пообиколя - каза Яблонски. - Не позволявай на Марио да ти отвлича вниманието от мониторите.
Вернио махна презрително с ръка.
- Нищо няма да се случи - той почти не помръдва.
Яблонски погледна отново към екраните. Еди седеше до бюрото. Пазачът се насочи към зоната за четене... но после промени мнението си и реши първо да провери архивите. Щеше да нагледа англичанина в края на обиколката.
Която нямаше да продължи много дълго.
14.
Предметът в прототипиращия принтер беше почти завършен - и Еди с леко безпокойство разпозна в него дясната ръка на Нина, в основата на показалеца ясно си личеше белегът от детинство... но тя нямаше никакъв цвят, беше просто прозрачна, безкостна маса, като някое примитивно дълбоководно същество.
Пръстите бяха завършени, по безжизнената плът се забелязваха спираловидните извивки на пръстовите отпечатъци. Лазерната глава шареше напред-назад по най-дебелата част от ръката, хълмчето под палеца, добавяйки последните пластове. Бяха минали осем минути, а ръката още не беше завършена. Карима го беше предупредила, че единият от пазачите е тръгнал на обиколка, но нямаше смисъл да се притеснява за това - повече нищо не можеше да направи.
Скенерът се върна в първоначалната си позиция и спря. Прототипиращият принтер изпиука три пъти. Готово.
Еди внимателно докосна крайния продукт. „Ръката” беше мека, гумена, въобще не наподобяваше плът. Освен това беше гореща. Той потопи дигиталния термометър в течността. Повече от 37 градуса по Целзий. Еди зачака, наблюдавайки дисплея. Температурата спадна с една десета от градуса, после с още една.
Той внимателно извади ръката от течността. Щом изскочи от гъстата течност, тя клюмна гротескно. Еди я избърса от остатъчното желе и отново провери температурата. 37,2°. Почти до нормалната човешка температура. Не знаеше какъв толеранс има температурният сензор в скенера, но се съмняваше, че ще е повече от няколко десети от градуса.
Той въведе кода на Нина. Едно, осем, шест, нула, девет, две, четири, шест, нула, девет. Панелът светна: код приет. Сега системата изчакваше да потвърди самоличността и и биометрично.
37,1°. Почти нормална. Еди постави ръката с дланта надолу върху панела. По нея премина линия светлина. Той погледна към шкафчето, в очакване да светне зелена светлина.
Но тя не светна.
На монитора просветна съобщение, учтиво, но смразяващо: Потвърждение отказано. Моля, сканирайте отново.
Не се беше получило. Системата не беше разпознала фалшивата...
Не, осъзна Еди, насилвайки се да остане спокоен. Ако беше засякла измамата, тя щеше да вдигне тревога. Просто чертите на силиконовото копие не съвпадаха съвсем точно със запечатаното в паметта му.
36,8°. Под нормалната температура. И щеше да продължи да пада.
Какво не беше наред? Той вдигна ръката от скенера и я освети с фенерчето, в търсене на някакви недостатъци...
Ето! Между първия и втория пръст, пресичайки белега. Един косъм разцепваше силикона. Двете половини на белега бяха разделени съвсем мъничко... но достатъчно, за да открие компютърът нещо нередно в лесно разпознаваемата характеристика. Той постави ръката обратно на скенера и нагласи желатиновата неплът както трябва.
Лъчът на скенера мина отново. Еди се извърна...
И сред поредицата червени светлинки грейна една зелена.
- Да! - каза той, свивайки триумфално юмрук.
- Еди, стана ли? - пропука гласът на Карима в ухото му.
- Да, отвори се. Какво става навън?
- Пазачът е все още в другия край на архивите, но е тръгнал да обикаля - а полицията се е запътила към нас!
- Значи ще трябва да се размърдам. - Той стъпи на самия ръб на бюрото, балансирайки на пръсти - и се наведе напред, подпирайки се с ръка на шкафчетата.
Протегна другата и отвори голямата врата. Вътре беше кутията с Кодекса. Той я измъкна - след което залюля тежкия контейнер и го използва като противовес, за да се изправи обратно на бюрото. За един ужасен миг се олюля, гумената подметка зацепи на ръба, но той успя да си възвърне равновесието и се изправи.
Еди отвори кутията. Златиста светлина изпълни сейфа: лъчът на фенерчето му се отразяваше в изработената от орейхалк корица на Кодекса на Талънор.
Той беше в ръцете му.
А сега... трябваше да намери начин да се измъкне с него.
Яблонски беше завършил обиколката на единия край на лабиринта. Тананикайки си под мустак, той бавно тръгна към сейфа, за да обиколи и другия му край.