— Каквото поискаш — отвърна тя.
— Чудесно. По-добре да тръгваме — предстои ни сериозно планиране, а нямаме много време. — Той се намръщи. — Освен това току-що осъзнах — щом „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ не е сигурен източник на информация, то аз си нямам никаква представа за Индия…
16.
Индия
— И така — каза Мак, облягайки се на седалката срещу Еди, — какво научи за Индия?
Еди вдигна пътеводителя, който се беше купил на аерогара „Кенеди“, преди да отлетят за Делхи.
— Ами разбрах, че Делхи и Ню Делхи са едно и също място, че Бангалор го наричат „Силициевата долина на Индия“, макар да не е долина, и че ако някога ми се прииска да разглеждам храмове, мога просто да бодна карфица на картата и ще попадна на някой. Освен това, обаче… не ми помогна особено. Нямам представа кое място ще е добро за размяната.
— Нямаш ли някакви полезни контакти в Индия?
— Само Сахели, а тя е извън страната. Напоследък се запознах с един тип от Интерпол, Кит, но не знам дали ще се съгласи да ми помогне за нещо такова — струва ми се от хората, които правят всичко „по книгата“. Ами ти? Идвал си тук, докато си служил в SAS, нали?
— Да, но това беше преди почти трийсет години. Освен това бях съветник към Националната гвардия по време на държавното посещение на Кралицата, а не турист.
— В такъв случай ако не успеем да привлечем някой от местните на наша страна, ще се наложи да импровизираме.
— Което никак не е добре в ситуация със заложници.
— Да, знам. — Еди затвори книгата. — Мак… Наистина съм ти благодарен за това, което правиш за мен.
Шотландецът се усмихна.
— Че за какво са приятелите? Освен това знам, че ти би направил същото за мен. — Очите му проблеснаха. — Въпреки че не мога да си представя какво бих могъл да направя, за да се нуждая от точно този тип помощ. На вас двамата с Нина страшно ви се удава да попадате в екстремни ситуации.
— На мен ли го казваш — отвърна печално Еди. — През последните четири години по мен са стреляли повече пъти, отколкото по време на цялата ми служба в проклетия Полк! Но — продължи той решително — аз ще измъкна Нина от тази ситуация.
— Двамата ще го направим — каза Мак твърдо. Той протегна ръка; Еди я сграбчи и стисна силно. — Бой до край!
— Бой до край — повтори Еди. Те размениха приятелски погледи. В този миг лампичката над предпазните колани светна зелено. Самолетът се спускаше.
— Ще се видим на земята. — Мак се отправи към седалката си. Двамата мъже седяха на различни места по една много проста причина: сигурност. Еди подозираше, че новините за кражбата на Кодекса на Талънор са се разпространили отвъд Ню Йорк. Нищо чудно на летището да ги чакаше — него и всеки който го придружава — индийската полиция.
Или още по-лошо — хората на Коил.
И в двата случая скоро щеше да разбере.
Разбра още преди да стигне до терминала.
Въздушният лайнер спря малко преди входа на ръкава си на международното летище „Индира Ганди“ и капитанът обяви, че поради проблеми с безопасността пътниците трябва да останат по местата си, докато не им бъде разрешено. Мак погледна загрижено към Еди и в отговор получи само примирено кимване. След това самолетът продължи до ръкава. На борда се качиха трима въоръжени полицаи и водачът им поговори със стюардесите, преди да тръгнат по пътеката между седалките.
— Едуард Чейс? — попита полицаят.
Еди се усмихна учтиво.
— Приятелите ми ме наричат Еди.
— Моля, елате с нас.
Той се изправи и прикри тревогата си зад презрително-пренебрежително свиване на рамене, докато полицаите му слагаха белезници и го извеждаха от салона. До тук с издирването на подходящо място за размяната; може би дори нямаше да се стигне до размяна.
Той трябваше да накара полицаите да му повярват за причините, довели до кражбата на Кодекса. Ако успееше да ги убеди да му позволят да извърши размяната, това не само щеше да спаси живота на Нина, но и щеше да доведе до връщането на Кодекса и арестуването на човека, който беше наредил да бъде откраднат, може би дори щеше да получи възможност да…