— Нина! — Еди посочи към вратата. — Тръгвай! — Той повали още един въоръжен пазач, преди и двамата да изтичат навън, присвили очи от ярката слънчева светлина. — Сега накъде?
— Можем да се махнем от тук — каза Нина и хукна към спряната наблизо количка за голф.
— С това ли?
— Под двореца има гараж — можем да си вземем нещо по-бързо. — Тя седна на шофьорското място, Еди скочи зад нея и насочи пистолета си към вратата, макар поредният писък отвътре му подсказа, че най-голямата им грижа е тигърът.
Нина натисна педала за газта до край. Количката за голф се стрелна напред, електрическият й двигател нададе вой, ускорявайки до максималната скорост от двайсет мили в час.
— Не е точно ферари, нали? — оплака се Еди.
— По-добре е от тичането. Почти. — Тя подкара количката по пътя към двореца. Успяха да стигнат дотам за малко повече от минута, въпреки бавната скорост на превозното средство. Рампата до гаража се намираше от едната му страна — но Нина свърна встрани и се отправи към една от вратите, които водеха към вътрешността на огромната къща.
— Къде отиваме? — попита настоятелно Еди.
— За Кодекса — трябва да го намерим.
— О, за бога!
— Знам къде е — рече настоятелно тя, спря возилото и скочи от него. Еди изпръхтя раздразнено и хукна напред. Отвори вратата с ритник и връхлетя вътре с насочен пистолет.
Коридорът беше празен. Те забързаха по него.
— Къде отиваме?
— В инфотария.
— Кое!
— Коил го е нарекъл така, не аз. — Стигнаха до залата. Нина изчака отвън, докато Еди връхлетя вътре и се убеди, че няма никой, преди да й кимне да влезе.
Светлините бяха приглушени, сферата от екрани показваше стилизирани облаци. Нина хукна към бюрото, където бяха сканирали ръката й, и видя Кодекса в отвореното куфарче. Затръшна капака и го грабна под мишница.
— Готово, взех го.
Тя се обърна към вратата, но вниманието на Еди беше привлечено от една машина, която стоеше до лазерния скенер. Прототипиращ принтер… с нещо в резервоара. Той го отвори и установи, че за разлика от силиконовата течност, която беше използвал в Ню Йорк, тук беше използвана изключително фина зърнеста пластмаса.
— Това ми изглежда познато.
Нина го грабна от ръката му.
— Това е от корицата на Кодекса — ключът! Направил е копие на ключа! — От едната страна на дебелия и изненадващо тежък кръгъл предмет се виждаха лицата на петте индийски богини, заобикалящи съпруга си Шива. Тя отвори куфарчето с Кодекса, постави го вътре върху изображението му на корицата от орейхалк и отново затвори капака. — Трябва да изтрием модела му, за да не може да направи нов…
— Не, не трябва! — възрази Еди, когато от коридора се разнесе тропот на крака. — Трябва да се махнем от тук, преди да са ни убили!
Стъпките се приближаваха. Еди извади пистолета си…
В стаята влетя мъж с картечен пистолет в ръка — и отнесе два куршума в гърдите. Еди изтича до него, пъхна пистолета си в джоба и взе картечницата. После се обърна към витрината, където стоеше първият компютър на Коил.
— „Спектър“, а? — Той разби стъклото с дръжката на оръжието и направи същото с малкия компютър, който лежеше вътре.
— Защо направи това? — изпъшка тя, изненадана от жалката проява на вандализъм.
Той се ухили.
— Аз бях фен на „Комодор 64“. Та къде се намира гаражът?
Двамата изтичаха навън и Нина го поведе към асансьора. Иззад ъгъла се появи друг пазач и получи ред куршуми в гърдите. Зад тях се разнесоха викове; идваха още хора.
Един къс страничен коридор ги отведе до асансьора. Нина натисна бутона за повикване, но Еди отвори вратата, която се намираше до него, и й махна с ръка да слязат по стълбите. Тя взимаше по две стъпала наведнъж, тежкото куфарче се блъскаше в краката й. Скоро се озова в сутерена.
Еди я настигна секунда по-късно и огледа лъскавите возила с възхищение в очите.
— Леле. Това е почти толкова добро, колкото колекцията на Кари Фрост.
Нина изобщо не беше в настроение да прави сравнения между маниакалните милиардери от миналото и настоящето й.