— Ще направиш торта за мен, ако оживея?
— Великолепна. — Тя затвори вратата и погледна парчето фазер, което Гейдж бе сложил на мястото на счупеното стъкло. — На шест етажа, по един за всеки от нас.
Когато очите й запариха и необяснимо се насълзиха, извади слънчевите очила от чантата си и ги сложи.
— Седем — поправи я Гейдж. — Седем е магическо число, нали? Трябва да бъдат седем.
— Седми юли, седеметажна торта. — Изчака, докато той сложи чантите в багажника на колата си. — Дадено.
— Кога е твоят рожден ден?
— През ноември. — Сибил се качи в колата. — На втори ноември.
— Знаеш ли какво, ако доживея да опитам онази твоя прословута седеметажна торта, за рождения ти ден ще те заведа където поискаш.
Въпреки свития си стомах, Сибил шеговито му се усмихна.
— Внимавай. Искам да отида на много места.
— Добре. Аз също.
Това бе само едно от нещата, заради които тя не излизаше от мислите му, помисли си Гейдж. Имаше много места, на които и двамата искаха да отидат. Кога бе престанал да мисли за себе си и за нея поотделно и бе започнал да си ги представя заедно? Не можеше да назове момента, но знаеше, че иска да посети всички тези места с нея.
Искаше да й покаже любимите си кътчета и да види нейните. Да отидат на места, където никой от двамата не е бил, и заедно да ги опознаят.
Вече не му стигаше да бъде там, където е играта. Да странства по света сам. Искаше да отиде, да види и, разбира се, да играе, но идеята да е сам, не му допадаше както по-рано.
Беше го нарекла сприхав. Навярно донякъде това бе причината, според него — доста основателна. Реши, че е нелепо, и закрачи из стаята за гости, вместо да провери имейлите си, както бе възнамерявал. Пълна лудост бе да мисли за трайно обвързване, да е част от двойка, а не соло.
Но мислеше и това го изнервяше. Можеше да си представи, виждаше потенциалните възможности… със Сибил. Представяше си как двамата изследват света заедно, без бремето върху плещите си. Не му бе чужда дори мисълта да се установят някъде. В Ню Йорк, Вегас, Париж, където и да е.
Дом с нея, място, на което да се връщат.
Досега се бе връщал единствено в Хокинс Холоу. И то не изцяло по свой избор.
Но това можеше да стане, ако бе готов да заложи.
Може би щеше да е забавно да я придума.
Имаше време, достатъчно време да изгради стратегия. Трябваше да е съобразителен, помисли си Гейдж, сядайки пред лаптопа. Да намери начин да постигнат това обвързване, което бяха изяснили, че никой от двамата не желае. После можеше да заложи примка тук, примка там. Тя бе умна, но той не й отстъпваше. Можеше да се обзаложи, че Сибил ще се увлече в играта още преди да усвои правилата й.
Доволен от идеята, отвори имейла от професор Линц. Докато четеше, стомахът му се сви на топка, а очите му застинаха.
Дотук с плановете за бъдещето, фаталистично си помисли той. Неговото бе предопределено и му оставаха по-малко от две седмици.
Осемнадесета глава
Гейдж отново поиска съвещание в офиса на Кал, само с братята си. Постара се да стане и да се измъкне от къщата, преди Сибил да се събуди. Бе имал нужда от време да поразмишлява сам, както сега се нуждаеше от време насаме с двамата си приятели.
Изложи пред тях спокойно, със суха терминология онова, което бе узнал от Линц.
— Забрави — бе мнението на Фокс. — Забрави, мамка му.
— Такъв е завършекът.
— Според твърденията на някакъв академик, когото не познаваме и никога не е идвал тук?
— Такъв е завършекът — повтори Гейдж. — Всичко, което знаем, всичко, с което сме се сблъскали, води до него.
— Ще употребя същия израз като адвоката — каза Кал след миг. — Забрави, мамка му.
Зелените очи на Гейдж бяха ясни и спокойни. Вече се бе примирил с неизбежното.
— Оценявам емоционалността ви, но всички знаем каква е истината. Никой от нас нямаше да оцелее досега. Единствената причина да сме все още тук е фактът, че Дент е нарушил правилата и ни е дал способности, дал ни е източник на сила. Време е за разплата. Не казвай „защо точно ти“. — Гейдж размаха пръст срещу Фокс. — Изписано е на лицето ти, а вече обсъдихме тази част. Мой ред е и това е съдбата ми, по дяволите. Този път ще свърши, този път и по този начин. Добрата страна е, че няма да се налага на всеки седем години да довличам задника си тук, за да ви спасявам.