— Знаеш, че не можем да постъпим така — отвърна Сибил. — Всичко това има смисъл и той може да се окаже въпрос на живот и смърт.
— Богове, демони, съдба — сопна се Лейла. — Никой от тях няма право да решава вместо теб.
Когато Лейла сложи чая на масата, Сибил хвана ръката й и енергично я стисна.
— Благодаря. Господи! Благодаря. Ние трите, те тримата. Ан Хокинс е имала трима сина и те са били надеждата, вярата и смелостта й. Сега отново са трима… и трите нови живота в нас. Има симетрия, която не е за пренебрегване. В много култури, в много легенди бременната жена притежава особена сила. Ще използваме тази сила.
Пое си дъх и взе чая.
— Мога, когато всичко свърши, да избера да прекратя този живот в мен. Изборът е мой и, да, майната им на боговете и демоните. Изборът е мой и той не е да се откажа от тази възможност. Не съм дете и не ми липсват средства. Обичам бащата. Каквото и да се случи между нас с Гейдж, искрено вярвам, че е било предначертано. — Отново си пое дъх. — Зная, че това е правилният избор за мен. И признавам, че съм изплашена до смърт.
— Ще го преживеем заедно. — Куин хвана ръката й, задържайки я в своята. — Ще се подкрепяме.
— Да. Засега си мълчете. Трябва да намеря най-подходящия начин да го кажа на Гейдж. Най-подходящия момент, най-подходящите думи. А междувременно трите ще се опитаме да открием как можем да използваме този изненадващ бум на плодовитост. Ако се свържа с…
— Запомни мисълта си — каза Куин, когато телефонът звънна. Поглеждайки дисплея, тя се усмихна. — Здравей, любов моя. Какво… — Усмивката й изчезна, както и руменината й. — Идваме. Ще… — Тя погледна тревожно към Сибил и Лейла. — Добре. Да, добре. Много ли е зле? Ще се срещнем там.
Тя прекъсна връзката.
— Бил Търнър… бащата на Гейдж е бил прострелян.
Бяха откарали майка му с линейка, спомни си Гейдж. Толкова светлини, сирени, суматоха. Не бе отишъл с нея, разбира се. Франи Хокинс го бе отвела и му бе дала мляко и бисквити. Добре се бе погрижила за него.
Сега в линейката лежеше баща му. И отново светлини, сирени, суматоха. Не знаеше с каква скорост се движат, докато седеше притиснат между приятелите си в пикапа на Фокс. Долавяше мирис на кръв. Кръвта на Кал и на стария.
Много кръв бе изтекла.
Кал все още изглеждаше блед и раната му не бе съвсем зараснала. Гейдж усещаше как потръпва до него от болката и напрягането на изцелителните сили. Но Кал не бе мъртъв, не лежеше в локва от собствената си кръв както във видението. Бяха променили тази… потенциална възможност, както би се изразила Сибил.
Още една точка за отбора.
Не бяха имали видение за стария. Не бяха видели баща му, жив или мъртъв. Не го бяха видели да се втурва през вратата зад гърба на обезумелия Сай Хъдзън. Не бяха съзрели тази непоколебимост в очите му. Не бяха го видели и неподвижен на пода, докато кръвта му обагря смачканата риза на Фокс.
Изглеждаше сломен, осъзна Гейдж, толкова безпомощен и стар, когато го бяха натоварили в линейката. Това не бе истинският образ. Нямаше нищо общо с образа на Бил Търнър, който Гейдж носеше в съзнанието си както снимката на майка си в портфейла.
На нея тя бе вечно млада, вечно усмихната.
В съзнанието на Гейдж Бил Търнър бе едър мъж, който се клатушкаше от тежестта на биреното си шкембе. Имаше суров поглед, сурово изражение, тежка ръка. Това бе Бил Търнър. Очите му бяха жестоки като плесниците.
Кой бе онзи безпомощен човечец в линейката, по дяволите? И защо той пътуваше след него?
Всичко се размиваше пред погледа му. Пътят, колите, сградите, когато Фокс сви към болницата. Не можеше да различи очертанията, да проясни очите си. Като насън слезе от пикапа, когато Фокс спря до бордюра, и закрачи към входа на спешното отделение. Част от ума му регистрира откъслечни подробности. Преходът от юнската жега към поддържаната с климатик прохлада, множеството звуци, гласове, суетенето на медицинските лица около безпомощния човек, чиято кръв изтичаше. Чуваше телефонен звън… вбесяващо настойчив металичен звук.
Вдигнете телефона, помисли си той, вдигнете проклетия телефон.
Някой му заговори, засипа го с въпроси. „Господи Търнър, господин Търнър“, и Гейдж се запита как, по дяволите, старият да отговори, когато вече го бяха откарали на количка. Изведнъж си спомни, че господин Търнър е самият той.
— Какво?
Каква била кръвната група на баща му?