— Доста. Може би цял час.
— Значително по-дълго, отколкото ако огънят идваше от естествен източник. Някакви странични ефекти?
Гейдж понечи да свие рамене, но си напомни, че всяка подробност е от значение.
— Леко гадене, лек световъртеж. Но болката беше убийствена, можеш да отбележиш това.
Сибил отново наклони глава и го изгледа подозрително.
— Какво прави после? Минали са два часа.
— Трябваше да свърша някои неща. За всяка минута ли ще си даваме отчет?
— Просто любопитство. Ще опишем случката и ще я добавим като нов инцидент. Ще направя чай. Искаш ли, Куин?
— Бих пийнала сок от целина, но… — Куин повдигна бутилката си с вода. — Ще се задоволя с това.
Когато Сибил излезе, Гейдж забарабани с пръсти по бедрото си, после стана.
— Ще си налея още кафе.
— Върви.
Куин замислено го проследи с поглед. Камъните не бяха единствените неща, при чието триене изскачаха искри.
Сибил сложи чайника и отмери чай. Когато Гейдж влезе, тя взе ябълка от купата, старателно я наряза на четвъртини и му подаде една. После извади чиния, раздели нова ябълка и добави няколко чепки грозде.
— Когато Куин говори за сок от целина, значи има нужда от подкрепление. Ако искаш нещо по-засищащо, има продукти за сандвич и студена салата с макарони.
— Добре съм. — Гейдж остана загледан в Сибил, която слагаше в чинията няколко бисквити и парченца сирене. — Няма защо да се сърдиш.
Тя повдигна вежди срещу него.
— Кой се сърди?
— Знаеш кой.
Сибил взе парченце ябълка, облегна се с гръб на плота и отхапа съвсем малко.
— Не си ме разбрал правилно. Слязох долу, защото ми се пие чай, а не защото съм сърдита. Ако ти кажа честно какво изпитвам, няма да ти хареса.
— Какво?
— Съчувствие, че демонът е използвал личната ти болка срещу теб.
— Нямам лична болка.
— О, престани. — Сибил отхапа пак от ябълката, този път гневно. — Ето това ме дразни. Бил си на гробището. Искрено се съмнявам, че си отишъл там на разходка сред природата, и не мога да не направя извода, че си посетил гроба на майка си. И Туис се е опитал да помрачи спомените ти за нея. Не ми казвай, че не изпитваш болка от загубата на майка си. Аз загубих баща си преди години. Сам избра да ме напусне, да пръсне мозъка си, и все пак скърбя за него. Не искаше да говориш за това, така че те оставих на мира, а ти слизаш след мен и казваш, че съм сърдита.
— Очевидно съм се излъгал — сухо каза той. — Не си никак раздразнителна.
— Не бях — промърмори тя, въздъхна и отново загриза ябълката, докато водата кипна. — Каза, че изглеждала много млада. Колко млада?
— На двадесет и няколко, предполагам. Повечето ми физически впечатления от нея са от снимки. Аз… Мамка му! — Гейдж извади портфейла си и издърпа малка снимка изпод шофьорската си книжка. — Изглеждаше точно така, дори проклетата рокля.
Сибил изключи котлона, приближи се и застана плътно до него, за да погледне снимката в ръката му. Косите на жената бяха тъмни и разпуснати, тялото — стройно в жълтата лятна рокля, прецени тя. Жената държеше в скута си момченце на около година, година и половина и двамата се усмихваха срещу фотоапарата.
— Била е прекрасна. Цениш я.
— Той изкопчи този образ от съзнанието ми. Права си. Не съм я поглеждал от… не зная, може би няколко години. Но това е най-ясният ми спомен за нея, защото…
— Защото е този, който носиш със себе си. — Сибил докосна ръката му. — Сърди се, ако искаш, но наистина съжалявам.
— Знаех, че не е тя. Трябваше ми само минута да го проумея.
Минута на безкрайна радост и безкрайна болка, помисли си Сибил, обръщайки се да налее чая в порцеланов чайник.
— Дано си улучил някой важен орган, когато си го ударил, ако демонът изобщо има органи.
— Това ми харесва в теб, леката жилка на агресивност.
Гейдж прибра снимката на майка си обратно в портфейла.
— В много случаи съм склонна към физическа саморазправа… Интересно е, че под тази дегизировка първият му опит е бил да те убеди да си тръгнеш. Не те е нападнал, дори не те е предизвикал, както друг път, а е използвал образ, с който би спечелил доверието ти, за да ти каже да заминеш и да се спасиш. Мисля, че сме го разтревожили.
— Да, изглеждаше много притеснен, когато ме повали по задник.
— Но си станал, нали? — Сибил сложи чинията и чаша чай върху поднос. — Кал ще дойде след час, а Фокс и Лейла — малко по-късно. Ако нямаш по-добро предложение, ще останеш ли за вечеря?