— Не, което е още едно малко чудо. Отново съм страстна почитателка на съдбата.
— Дент, Дент беше там с мен.
Тя приглади косите си назад, после прокара пръсти по лицето му, по раменете му.
— Снощи спомена за това, макар че на моменти бълнуваше.
— Знаех, че ще успея, че ще го унищожа. Усещах и знаех. Но това щеше да е краят, не ми оставаше нищо друго. После пламна онази светлина, като огнен стълб, и експлодира. Сякаш се роди супернова.
— И ние я видяхме.
— Видях Дент в съзнанието си. Поне така мисля. Камъкът беше в ръката ми. Пламъците излизаха от ръката ми. Започна да… сигурно звучи налудничаво…
— Да пее — довърши тя. — Пееше. И двата камъка пееха.
— Да, пееха. С хиляди гласове. Усетих ръката на Дент върху своята. Усетих… връзката с него. Знаеш за какво говоря.
— Да, разбирам.
— „Това не е смърт“, каза той и заедно забихме камъка в сърцето на демона. Чух писъка му, Сибил. Чух го и видях как… се стопи във въздуха. Не помня нищо друго. Не беше като миналия път, когато ме ухапа. Сякаш бях дрогиран.
— Светлината го разкъса — каза тя. — Изпари го, бих казала. Не мога да намеря по-точен израз. Видях ги, Гейдж, само за миг, за по-малко от миг. Видях Джайлс Дент и Ан Хокинс прегърнати. Видях ги заедно, почувствах ги заедно. Тогава разбрах.
— Какво?
— Било е писано да е саможертва. Имал е нужда от нас и онова, което трябваше да направиш по своя воля. Да забиеш камъка с ясното съзнание, че ще ти коства живота. Благодарение на всичко, което сторихме, и на твоята саможертвоготовност, той ни даде нещо в замяна. „Това не е смърт“, както е казал на Ан, на нас и на теб. Продължила е да съществува през всички тези години. И снощи, чрез нас, чрез теб, той е бил нужната жертва. Най-сетне е свободен. Вече са заедно и… изтъркана фраза, в мир. Както и всички ние.
— Ще ми трябва известно време, за да свикна. Но ще се постарая. — Хвана ръката й. — Ето какво смятам да направим. Ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят. После ще заминем някъде за две седмици. Както ми върви, мисля, че ще спечеля достатъчно, за да ти купя годежен пръстен с огромен диамант, ако идеята ти допада.
— Допада ми, стига да е истинско предложение за женитба, а не хипотетично.
— Колко истинско ти се струва това: Да се оженим в Лас Вегас. Ще убедим всички, на които държим, че така е най-добре за нас.
— Във Вегас? — Тя наклони глава встрани и се засмя. — Не зная защо, но звучи съвършено. Приемам. — Обхвана лицето му и го целуна. — Честит рожден ден!
— Вече го чух безброй пъти.
— Очаквай още. Направих ти торта.
— Шегуваш ли се?
— Седеметажна, както обещах. Обичам те, Гейдж. — Тя се плъзна в прегръдката му. — Обичам всичко в теб.
— И аз те обичам. Намерих жена, която е готова да се омъжи в Лас Вегас и има забележителен ум. Късметлия съм.
Потърка лице в косите й, задържа я в прегръдката си и се загледа в гората и отъпканата пътека, която водеше до Свещения камък.
Водите на езерото Хестърс Пул вече бяха спокойни и бистри, а доскоро черната земя на откритата местност отново бе покрита със зелена трева. Сред тази нова поляна Свещеният камък стоеше безмълвен под ослепителното слънце.