Макар и пиян, Бил беше бърз. Втурна се през стаята и притисна Гейдж към стената.
— За нищо не ставаш, нищо няма да излезе от теб. Не биваше да се раждаш.
— Ставаме двама. Долу ръцете от мен!
Последваха две бързи плесници, от които ушите на Гейдж пропищяха, а долната му устна закърви.
— Време е да се научиш на малко уважение.
Гейдж помнеше първия удар, помнеше как бе стоварил юмрук в лицето на баща си и ужаса, който се бе изписал в очите му. Нещо изтрака на пода — старият лампион — и някой избълва порой от ругатни. Дали бе той?
Следващият ясен спомен бе как се надвеси над стария, който лежеше проснат на пода с разкривено и окървавено лице. Ръцете на Гейдж крещяха от болка от юмручните удари, кокалчетата му бяха подути и изцапани с кръв. С мъка изпълваше дробовете си с въздух и го изпускаше, беше вир-вода от пот.
Колко ли дълго бе налагал стария с юмруци? Бе загубил представа, заслепен от ярост. Но когато очите му се проясниха, гледаха леденостудено.
— Ако ми посегнеш отново, ако някога в живота си ме докоснеш с мръсните си ръце, ще те убия. — Приклекна, да се увери, че старият го чува. — Кълна се. След три години заминавам оттук. Не ме е грижа дали ще умреш от препиване, докато ме няма. Вече не ми пука за теб. През тези три години ще трябва да живея тук и ще давам дяла си от наема направо на господин Хокинс. Ти няма да получиш нито петак. Сам ще си купувам храна и дрехи. Не искам нищо от теб. Но колкото и да си пил, постарай се да запомниш едно. Удариш ли ме още веднъж, шибаняко, си мъртъв.
Гейдж стана, влезе в стаята си и затръшна вратата. На следващия ден щеше да купи патрон за заключване, за да държи старото копеле далеч.
Можеше да отиде някъде. Изтощен, седна на ръба на леглото и закри лицето си с ръце. Можеше да събере нещата си и ако се появеше пред прага на Кал или във фермата на Фокс, щяха да го приютят.
Такива хора бяха.
Но трябваше да устои, трябваше да докаже на стария и още повече — на себе си, че може да издържи. Три години до осемнадесетия му рожден ден, и щеше да е свободен.
Не напълно, помисли си Гейдж сега. Издържа и старият никога не посмя да вдигне ръка срещу него. Той напусна града, когато стана с три години по-голям. Но свободен? Това бе друг въпрос.
Човек носеше миналото със себе си, влачеше го по пътя си като дебела, неразрушима верига, колкото и да гледа напред. Можеше да го прогони от мислите си за дълго, но не и да избяга от него. Влачеше тази верига десетки хиляди километри, но Холоу, хората тук, които обичаше, и проклетата му съдба просто го теглеха обратно.
Стана и слезе долу за още кафе. Подреди карти за пасианс на плота. Успокояваха го допирът им, шумът им, цветовете и фигурите. Когато чу почукването на вратата, погледна часовника си. Сибил бе подранила. Остави картите, благодарен, че простата игра го е разсеяла от мислите и за миналото, и за жената.
Когато отвори вратата, на площадката стоеше Джоан Бари.
— Ха, здравей!
Тя остана загледана в него за миг. Тъмните й коси бяха сплетени на плитка, както често ги носеше. Очите бяха ясни на красивото й лице, стройното й тяло бе облечено в дънки и памучна риза. Докосна лицето му, допря устни до челото му, до бузите и устните му, какъвто бе традиционният й поздрав за обичани хора.
— Благодаря за орхидеята.
— Дано ти харесва. Жалко, че не те заварих у дома, когато я донесох. Искаш ли да влезеш? Имаш ли време?
— Да, с удоволствие, имам няколко минути.
— Мога да ти предложа нещо за пиене.
Гейдж тръгна пред нея обратно към кухнята.
— Хубава къща си има Кал. Не преставам да се изненадвам.
— От какво?
— Че той… че и тримата вече сте зрели мъже. Че Кал порасна и има този прекрасен собствен дом с красива градина. Понякога, твърде често, все още се будя с мисълта, че имам малки деца, които трябва да изпратя на училище. После си спомням, че децата са пораснали и не живеят при мен. Това е и облекчение, и удар право в сърцето. Липсват ми моите малки палавници.
— Никога няма да се отървеш от нас. — Познавайки Джоан, Гейдж пропусна газираните напитки. — Мога да ти предложа минерална вода и сок, мисля, че от грейпфрут.
— Няма нужда, Гейдж. Не си прави труда.
— Мога да направя чай… или предпочиташ сама да си го приготвиш. Може би… — Гейдж замълча, когато се обърна и видя по бузата й да се стича сълза. — Какво има?
— Бележката, която си оставил под саксията.